Сара Груън - Вода за слонове

Грейди примирително вдига ръце.

— Ей, приятел. Успокой се.

Свалям юмруците си.

— Просто съм малко нервен, това е всичко.

— Да, е, добре, не мога да кажа, че нямаш причина — кима той и оглежда наоколо. — Я кажи, нахрани ли се вече? Видях как те изхвърлиха от готварницата.

— Не — отвръщам.

— Хайде. Да отидем до щанда за сандвичи.

— Не, не мога. Нямам пукната пара — казвам, изпълнен с отчаяно желание да го накарам да се махне. Обръщам се към брезента и разделям ръбовете му, за да надникна вътре. Марлена все още я няма.

— Ще ти дам назаем.

— Не, наистина, добре съм — обръщам му гръб с надеждата да схване намека и да си тръгне.

— Виж, трябва да поговорим — изрича тихо той. — По-безопасно е на алеята.

Обръщам глава и срещам погледа му.

Тръгвам след него към главната алея. От вътрешността на голямата палатка оркестърът подхваща музиката на спектакъла.

Заставаме в редицата пред щанда за сандвичи. Мъжът зад тезгяха подхвърля и приготвя сандвичи с невероятна скорост, бързайки да ги подаде на малкото останали закъснели.

Аз и Грейди си проправяме път до началото на редицата и Грейди вдига два пръста.

— Два сандвича, Сами. Не бързай.

След броени секунди мъжът зад тезгяха ни протяга две тенекиени чинийки. Вземам едната, а Грейди взема другата, след което подава една навита на руло банкнота.

— Я изчезвай — махва с ръка готвачът — Тук не трябва да плащаш.

— Благодаря, Сами — Грейди пъха банкнотата в джоба си. — Наистина го оценявам.

Запътва се към една очукана дървена маса и премята крак над пейката. Заобикалям, за да седна от другата страна.

— И тъй, какво става? — питам, прокарвайки пръсти по един чеп в дървото.

Грейди хвърля скрит поглед наоколо.

— Няколко от мъжете, които снощи изхвърчаха от влака, се върнаха — съобщава, после вдига сандвича си и изчаква, докато на чинията му падат три капки мазнина.

— Какво? Сега тук ли са? — сядам по-изправен на мястото си и обхождам с поглед централната алея. С изключение на шепа мъже, които все още стоят пред страничните атракции — вероятно очакват да ги заведат при Барбара — всички селяндури са в голямата палатка.

— Говори по-тихо! — сгълчава ме Грейди. — Да, петима от тях са тук.

— Уолтър…? — сърцето ми се блъска с луди удари.

Очите на Грейди трепват в мига, в който произнасям името. Не е нужно да ми казва нищо, вече знам отговора.

— О, Исусе — прошепвам и извръщам глава настрана. Примигвам, за да не позволя на сълзите да бликнат и преглъщам мъчително. Трябва ми миг, за да се съвзема. — Какво се е случило?

Грейди поставя бургера си в чинията. Минават пет секунди, преди да проговори, и когато най-после го прави, гласът му е тих, лишен от каквото и да било чувство:

— Хвърлили са ги от моста, всичките. Кемъл си е разбил главата в камъните. Умрял е веднага. Краката на Уолтър са били смазани. Наложило се е да го оставят — преглъща и след това добавя: — Не вярват да е преживял нощта.

Впервам поглед в далечината пред себе си. На ръката ми кацва една муха и аз я отпъждам.

— А останалите?

— Оцелели са. Двама от тях са успели да избягат, а останалите се върнали тук — очите му се местят тревожно от една страна на друга. — Единият от тях е Бил.

— Какво смятат да правят? — питам.

— Не ми каза. Но тъй или иначе мислят да измъкнат килимчето изпод краката на чичо Ал. И аз ще им помогна, стига да мога.

— Защо ми го казваш?

— За да те предупредя да стоиш настрана от цялата тази история. Ти беше добър приятел на Кемъл и това няма да го забравим — привежда се напред, така че гърдите му се притискат до масата. — Освен това — продължава съвсем тихо — струва ми се, че точно сега имаш какво да губиш, и то много.

Рязко вдигам поглед към него. Той се взира право в очите ми. Едната му вежда е повдигната.

В шатрата избухва буря от аплодисменти и без да губи нито миг, групата се впусна във валса на Гуно. Обръщам се към менажерията, движен от рефлекса си, защото Марлена или се подготвя да се качи на Роузи, или вече е седнала върху главата й.

— Трябва да вървя — заявявам.

— Седни — спира ме Грейди. — Яж. Ако смяташ да си обираш крушите, може да мине доста време, преди да успееш да се докопаш до някаква храна.

Подпира лакти на грубото сиво дърво и взема сандвича си.

Поглеждам своя, питайки се дали ще успея да го преглътна.

Посягам към него, но преди да го взема, мелодията се извисява до остър, пронизителен звук и спира. Избухва кошмарна какофония от духови инструменти, която завършва с кухия звън на цимбал. Той се промъква вън от голямата шатра, понася се над терена и после замира, оставяйки след себе си мъртвешка тишина.