Сара Груън - Вода за слонове

Сепвам се и започвам да драпам с крака, докато стигам до покрива на вагона. Сега не е толкова трудно да се изтегля нагоре; миг по-късно отново лежа отгоре и се опитвам да си поема дъх.

Влаковата свирка изпищява и аз надигам огромната си глава. Намирам се на покрива на вагона с животните за представления. Трябва само да изпълзя до отвора и да се пусна вътре. Установявам, че е отворен, което е странно — мислех, че съм го затворил. Напъхвам се в процепа, пускам се и се сгромолясвам на пода. Един от конете изцвилва и продължава да хърка и да потропва с копито, раздразнен кой знае от какво.

Обръщам глава и виждам, че външната врата е отворена.

Подскачам на пода и с рязко движение се обръщам към вътрешната врата. И тя е отворена.

— Уолтър! — изкрещявам. — Кемъл!

Отговаря ми само шумът от вратата, която тихо се блъска в стената отзад в ритъм с тракащите под нас съединители.

Някак си успявам да се изправя на крака и се хвърлям към вратата. Превит на две, успявам да не падна, като подпирам едната си ръка на рамката, а другата на бедрото си, и претърсвам стаята с невиждащи очи. Цялата кръв се е оттекла от главата ми, а пред погледа ми отново изригват бели и черни петна.

— Уолтър! Кемъл!

Зрението ми започва да се връща, затова извръщам глава, мъчейки се да различа нещата в периферията на зрителното си поле. Единствената светлина се процежда през процепите между летвите и в бледото й сияние, виждам празното легло. На постелката също няма никого, както и на конския чул в ъгъла.

Започвам да се препъвам към редицата куфари до отсрещната стена и се навеждам над тях.

— Уолтър?

Но намирам само Куини — разтреперана и свита на топка. Тя ми отправя поглед, изпълнен с ужас, и след този поглед не ми остава и капка съмнение.

Свличам се на пода, съкрушен от скръб и вина. Запращам една книга в стената. Удрям по пода. Вдигам юмруци към небесата и бога, а когато най-после избухвам в неудържими ридания, Куини се измъква иззад куфарите и се плъзва в скута ми. Притискам топлото й тяло към себе си, докато най-накрая и двамата се полюшваме напред-назад в пълно мълчание.

Искам да повярвам, че дори и да не бях взел ножа на Уолтър, нещата пак щяха да завършат по същия начин. И все пак ме изгаря мисълта, че съм го оставил без оръжие, без никакъв шанс.

Искам да повярвам, че са оцелели. Опитвам се да си представя как двамата се търкулват върху мъхестата горска почва сред дъжд от възмутени проклятия. Вероятно в същия този момент Уолтър се е отправил да потърси помощ. Настанил е Кемъл някъде на завет и сега търси помощ.

Добре. Добре. Не е толкова зле, колкото си помислих отначало. Ще се върна за тях. На сутринта ще грабна Марлена, ще се върнем до най-близкия град и ще ги потърсим в болницата или може би дори в затвора, в случай че местните хора са ги сметнали за скитници. Сигурно няма да е трудно да разберем кой град е най-близо. Мога да изчисля по разстоянието до…

Не са го направили. Не биха могли. Няма човек, който да е готов да изхвърли на червена светлина един сакат старец и едно джудже от мост. Даже и Август. Нито дори чичо Ал.

Остатъка от нощта прекарвам, като обмислям всички начини, по които бих могъл да ги убия. Прехвърлям идеите през главата си и изпитвам удоволствие от подробностите, като че ли прокарвам пръсти по приятни гладки камъчета.

Скърцането на въздушните спирачки ме изтръгва от транса ми. Още преди да е спрял влакът, скачам на чакъла и се устремявам към спалните вагони. Изкачвам се по стълбите на първия, който ми изглежда достатъчно порутен, за да подслонява работници, и отварям вратата с такава сила, че тя отново се затваря. Пак я отварям и нахлувам във вагона.

— Ърл! Ърл! Къде си? — гласът ми излиза дълбоко от гърлото с омраза и ярост. — Ърл!

Отправям се по коридора, надничам през всяка врата. Нито едно от слисаните лица, които ме посрещат, не е на Ърл.

Тогава в следващия вагон.

— Ърл! Тук ли си?

Спирам ход и се обръщам към един стъписан мъж в едно от леглата:

— Къде, по дяволите, е той? Тук ли е?

— Искаш да кажеш Ърл от охраната!

— Да, за него говоря.

Той посочва с палец назад през рамото си.

— Вторият вагон оттук нататък.

Преминавам през още един вагон, избягвайки краката, които стърчат изпод леглата, и ръцете, увиснали през ръбовете им.

Отварям вратата с ужасен трясък.

— Ърл! Къде си, по дяволите? Знам, че си тук! Възцарява се стъписана тишина, докато мъжете от двете страни на пътеката се размърдват в и под леглата си, за да видят по-добре кой е гръмогласният натрапник. Изминал съм три четвърти от дължината на вагона, когато виждам Ърл. Незабавно се хвърлям в атака.