Сара Груън - Вода за слонове

— Ъъъ… да — изпъхтявам. Трудно ми е да намеря думи, в които да облека мислите си. Знам какво искам да кажа, но пътят между устата и мозъка ми сякаш е задръстен с памук.

Уолтър прекосява стаята и след миг чувам тропването на капачка по пода. Той се връща и поднася бутилката до устните ми. Сарсапарила.

— Боя се, че не ми е останало нищо по-добро — клати глава със съжаление.

— Проклети ченгета — намесва се намусено Кемъл. — Якоб, добре ли си?

Искам да му отговоря, но усилието да не падна по гръб на постелката е прекалено голямо и не ми оставя сили за нищо друго.

— Уолтър, добре ли е? — сега гласът на Кемъл звучи далеч по-тревожно.

— Така мисля — отговаря Уолтър и оставя бутилката на пода. — Искаш ли да се опиташ да седнеш? Или предпочиташ да изчакаш няколко минути?

— Трябва да доведа Марлена.

— Забрави за това, Якоб. Точно сега не можеш да направиш каквото и да било.

— Трябва. Ами ако той…? — гласът ми се пречупва. Дори не мога да довърша изречението. Уолтър ми помага да се изправя до седнало положение.

— Точно сега не можеш да направиш каквото и да било.

— Отказвам да го приема.

Уолтър се извръща към мен побеснял.

— За бога, ще ме изслушаш ли поне веднъж?

Гневът му е така неочакван, че наистина млъквам. Намествам коленете си в нова поза и се навеждам напред, за да облегна глава на ръцете си. Струва ми се, че е необичайно тежка, огромна, голяма поне колкото тялото ми.

— Изобщо не ми пука, че се намираме в движещ се влак и че имаш мозъчно сътресение. Затънали сме в каша. В голяма каша. И единственото, което можеш да направиш точно сега е да направиш нещата по-лоши, отколкото вече са. По дяволите, ако не беше в безсъзнание и не трябваше да се съобразяваме с Кемъл, за нищо на света нямаше да се кача пак в този влак.

Забил съм поглед в онази част от постелката, която мога да видя между коленете си, опитвайки се да се съсредоточа върху най-голямата гънка. Сега предметите ми се струват по-стабилни, не се местят толкова много. С всяка изтекла минута още една малка частица от мозъка ми се връща там, където й е мястото.

— Виж — продължава Уолтър с по-мек глас, — остават ни още три дни, преди да разтоварим Кемъл. И през тези три дни ще трябва да направим всичко възможно, за да оцелеем. Което означава да си пазим гърба и да не вършим глупости.

— Да разтоварим Кемъл? — обажда се Кемъл. — Така ли мислиш за мен?

— В момента, да! — тросва се Уолтър. — И трябва да си благодарен, че е така, защото какво, по дяволите, си мислиш, че ще стане с теб, ако решим да си хванем пътя още сега? А?

От леглото не идва никакъв отговор.

След кратка пауза Уолтър въздъхва.

— Виж, това, което става с Марлена, е ужасно, но мили боже! Ако си тръгнем преди Провидънс, с Кемъл е свършено. През следващите три дни Марлена ще трябва да се погрижи сама за себе си. По дяволите, нали го прави от години! Все ще издържи още три дни.

— Тя е бременна, Уолтър.

— Какво?

Дълго мълчание. Вдигам поглед от постелката.

Уолтър е сбръчкал чело.

— Сигурен ли си?

— Така казва.

Той ме поглежда право в очите и остава така дълго време. Опитвам се да срещна погледа му, но очите ми периодично се въртят настрани.

— Още една причина да бъдем внимателни. Якоб, погледни ме!

— Опитвам се! — възкликвам.

— Ще се измъкнем оттук. Но ако искаме всички да оцелеем, не трябва да допускаме грешки. Не можем да направим нищо — нищо! — преди Кемъл да е заминал. Колкото по-скоро проумееш това, толкова по-добре.

От леглото долита ридание. Уолтър обръща глава натам.

— Млъквай, Кемъл! Нямаше да те приемат, ако не ти бяха простили. Или предпочиташ да изхвърчиш оттук на червена светлина?

— Не съм сигурен! — извиква той.

Уолтър отново се обръща към мен.

— Погледни ме, Якоб. Погледни ме! — когато го правя, той продължава: — Тя ще се справи с него, казвам ти, ще се справи. Тя е единственият човек, който може да го направи. Знае какъв е залогът. Само за три дни.

— И след три дни какво? Както повтаряш през цялото време, нямаме къде да отидем.

Той разгневено извръща лице. После рязко се обръща обратно.

— Ти изобщо разбираш ли в какво положение се намираме, Якоб? Защото понякога се чудя.

— Естествено, че разбирам! Просто нито една от перспективите не ми харесва.

— И на мен не ми харесват. Но както казах, за това ще трябва да мислим по-късно. Нека засега просто се съсредоточим върху това да се измъкнем живи оттук.

Кемъл ридае и подсмърча през цялото време, преди да заспи, въпреки постоянните уверения на Уолтър, че семейството му ще го посрещне с отворени обятия.