Сара Груън - Вода за слонове

— Какво си е наумил?

Той ме поглежда, но не казва нищо.

— Ърл, моля те. Умолявам те. Какво смята да прави?

— Съжалявам, Якоб — повтаря той и се качва обратно във влака.

Шест и четирийсет и пет. До представлението остават петнайсет минути. Зрителите обикалят из менажерията, разглеждайки животните на път за голямата шатра. Стоя на пост до Роузи, докато тя приема подаръци като бонбони, дъвка или дори лимонада от насъбралата се тълпа. С крайчеца на окото си виждам да се приближава висок мъж. Диамантения Джо.

— Трябва да излезеш — казва той, като прекрачва въжето.

— Защо? Какво става?

— Август идва насам. Слонът има представление тази вечер.

— Какво? Искаш да кажеш с Марлена?

— Да. И Август не иска да те вижда. Изпаднал е в едно от неговите си настроения. Хайде, тръгвай.

Оглеждам палатката за Марлена. Тя стои пред конете си, бъбрейки с някакво петчленно семейство. Очите й се стрелват към мен и когато вижда изражението ми, продължава периодично да ми отправя погледи.

Подавам на Диамантения Джо бастуна със сребърен връх, който в последно време играе ролята на слонски остен, и прекрачвам въжето. Виждам цилиндърът на Август да се приближава отляво и тръгвам надясно покрай редицата зебри. Спирам до Марлена.

— Знаеш ли, че трябва да играеш заедно с Роузи тази вечер? — питам.

— Извинете — усмихва се мило на семейството пред нея, после се обръща и се накланя към мен. — Да, чичо Ал ме повика. Каза, че сме на ръба на банкрута.

— Но можеш ли? Имам предвид в твоето… ъм…

— Добре съм. Не се налага да правя нищо уморително.

— Ами ако паднеш?

— Няма. Освен това нямам друг избор. Чичо Ал каза, че… о, по дяволите, ето го Август. Трябва да тръгваш.

— Не искам.

— Нищо няма да ми се случи. Той няма да направи нищо пред селяндурите. Трябва да вървиш. Моля те.

Хвърлям поглед през рамо. Август се приближава с наведена глава като бик, готов за нападение.

— Моля те — повтаря Марлена отчаяно.

Тръгвам по пътеката на хиподрума и се вмъквам през задния вход на голямата палатка. Веднъж озовал се вътре, спирам и после се пъхвам под седалките.

Гледам спектакъла от мястото си между чифт работни ботуши, собственост на един от зрителите. Някъде по средата осъзнавам, че не съм единственият. Някакъв стар работник също стои под седалките, но погледът му е отправен в друга посока. Гледа нагоре, под полата на някаква жена.

— Ей! — виквам. — Ей, престани!

Тълпата изревава от радост, когато на подиума се изкачва огромна сива маса. Роузи. Отново се обръщам към работника. Той е застанал на пръсти, вкопчил се е здраво в подвижния под и е впил поглед нагоре, облизвайки устни.

Повече не мога да търпя. Да, извършил съм ужасни дела, заради които душата ми е осъдена на вечни мъки в ада, но мисълта как някаква случайна жена бива оглеждана по този гнусен начин е повече, отколкото мога да понеса, и независимо че Марлена и Роузи излизат на манежа, аз сграбчвам работника за якето и го измъквам изпод седалките.

— Пусни ме! — противи се той. — Какво ти става?

Продължавам да го държа в хватката си, но вниманието ми е съсредоточено върху арената.

Марлена смело се крепи върху топката си, но Роузи остава съвсем неподвижна, поставила и четирите си крака твърдо на земята. Август размахва ръце нагоре-надолу, размахва бастуна, клати юмрук. Устата му се отваря и затваря. Ушите на Роузи прилепват към главата й и аз се навеждам напред, за да я видя по-ясно. На лицето й е изписано недвусмислено изражение.

О, господи, Роузи, не сега. Не го прави сега.

— О, хайде! — пищи противният гном в ръцете ми. — Това не ти е някакво неделно училище. Просто малко безобидно забавление. Хайде де! Пусни ме!

Поглеждам надолу към него. Виждам, че се задъхва, дъхът му вони в лицето ми, а увисналата му долна челюст разкрива ред кафяви зъби. Отвратен го отблъсквам от себе си.

Той бързо се оглежда наоколо и когато осъзнава, че никой от зрителите не е забелязал нищо, приглажда реверите си в справедливо възмущение и наперено излиза през задния вход. Точно преди да излезе, ми хвърля злобен поглед, но в следващия миг присвитите му очи отскачат от лицето ми към нещо, което се намира зад мен. Той подскача и лицето му застива в маска на ужас.

Обръщам се и виждам Роузи да препуска към мен с вдигнат хобот и отворена уста. Хвърлям се към подиума, притискам се колкото се може по-близо до него и тя преминава; реве и трополи с такава сила, че оставя след себе си еднометров облак прах. Чичо Ал стои в средата на хиподрума като вцепенен. За миг устата му остава отворена, а очите му не се отделят от задния вход на палатката. После се опомня, преминава в действие и дава знак на Лоти.