Сара Груън - Вода за слонове

Погледът ми среща неговия и го задържа за няколко секунди. После извръщам глава.

— Да, точно както си мислех. Ето защо трябва да ми платят. Защото, ако не ми платят, ще се превърнем в шибани скитници — нарежда той.

— Не, няма — отвръщам неубедително.

— Гледай по-добре да измислиш нещо, Якоб. Ти ни забърка в тази каша, не аз. Ти и приятелката ти може и да успеете да си изкарвате прехраната като разбойници по пътищата, но аз със сигурност няма да мога. За вас всичко това може да е страхотно забавление…

— Не е никакво забавление!

— … но в цялата тази история моят живот е в опасност. Вие поне можете да скачате във влакове в движение и да се местите напред-назад. Аз не мога. — И млъква.

Поглеждам късите му, набити крайници.

Той кимва отсечено и горчиво.

— Да. Точно така. И както ти казах и преди, аз не съм роден за фермер.

Главата ми пламти, докато преминавам през редицата в готварницата. Уолтър е напълно прав: аз ни забърках в тази каша и аз трябва да ни измъкна от нея. Да пукна, ако знам как да го направя обаче. Нито един от трима ни не разполага с дом, в който да се върне. Това, че Уолтър не може да скача в движещи се влакове, няма значение, защото по-скоро адът ще замръзне, отколкото да позволя Марлена да прекара дори една-единствена нощ в някой скитнически лагер. Мислите ми ме обсебват до такава степен, че почти стигам до масата, преди изобщо да погледна накъде вървя. Марлена вече е там.

— Здравей — казвам и сядам на мястото си.

— Здравей — отвръща тя след кратка пауза и аз веднага разбирам, че нещо не е наред.

— Какво има? Какво се е случило?

— Нищо.

— Добре ли си? Да не те е наранил?

— Не, добре съм — прошепва тя, втренчена в чинията си.

— Не, не си добре. Какво се е случило? Какво е направил? — питам. Хората от другите маси започват да ни гледат.

— Нищо — изсъсква тя. — Говори по-тихо.

Успявам да се овладея и с демонстративно безразличие поставям салфетката на скута си. Вдигам приборите си и внимателно започвам да режа пържолата си.

— Марлена, моля те, кажи ми какво става — изричам тихо и полагам усилия да изпиша на лицето си такова безгрижие, като че ли си говорим за времето. Хората около нас бавно започват да се връщат към храната си.

— Закъснява ми — изтърсва тя.

— Моля?

— Закъснява ми.

— За какво?

Тя вдига глава и се изчервява като цвекло.

— Мисля, че ще имам бебе.

Когато Ърл идва да ме повика, дори не се изненадвам. Денят се познава от сутринта.

Чичо Ал седи в стола си с недоволна кисела физиономия. Днес няма бренди. Той гризе края на една цигара и периодично почуква с бастуна си по килима.

— Изминаха почти три седмици, Якоб.

— Знам — отвръщам. Гласът ми трепери, все още се опитвам да възприема новината, която Марлена ми е съобщила.

— Разочароваш ме. Мислех, че сме се разбрали.

— Така беше. Така е — размърдвам се нервно на мястото си. — Виж, правя всичко, което мога, но Август никак не ни помага. Отдавна щеше да се е върнала при него, ако за известно време просто я бе оставил сама, по дяволите.

— Направих, каквото можах — чичо Ал сваля цигарата от устните си, поглежда я и после изстъргва от езика си парче тютюн. Запраща го към стената и то се залепя там.

— Е, не е достатъчно — отбелязвам. — Той продължава да върви навсякъде след нея. Крещи й. Вика пред прозореца й. Тя се бои от него. Това, че Ърл го следва навсякъде и го издърпва, когато съвсем превърти, не е достатъчно. На нейно място ти би ли се върнал при него?

Чичо Ал ме гледа мълчаливо. Изведнъж осъзнавам, че крещя.

— Съжалявам — не трябваше да викам. — Ще направя всичко възможно да я убедя. Кълна се! Ако можеш просто да го накараш да я остави на мира за още няколко дни…

— Не — произнася тихо. — Този път ще го направим по моя начин.

— Какво?

— Казах, че този път ще го направим по моя начин. Сега можеш да си вървиш — щраква с пръсти към вратата. — Тръгвай.

Гледам го и примигвам глупаво.

— Какво искаш да кажеш, как така по твоя начин?

В следващия миг ръцете на Ърл се сключват около мен като клещи. Той ме вдига от стола и ме понася към вратата.

— Какво искаш да кажеш, Ал? — изкрещявам през рамото на Ърл. — Искам да знам какво искаш да кажеш! Какво смяташ да правиш?

Веднъж затворил вратата зад гърба ми, Ърл ме понася значително по-нежно. Когато най-после ме оставя на чакъла, дори ми приглажда якето.

— Съжалявам, приятел — измърморва. — Наистина се опитах.

— Ърл!

Той спира и отново се извръща към мен с мрачно изражение.