Сара Груън - Вода за слонове

— Ти, копеле такова — изрича той накрая.

— Уолтър, моля те…

— Значи се каниш да се очистиш след Провидънс. Колко великодушно от твоя страна да почакаш дотогава.

— Това е заради Кем…

— Знам, че е заради Кемъл! — изкрещява той. После се удря с юмрук по гърдите. — А аз?

Устата ми се отваря, но от нея не излиза никакъв звук.

— Да, точно както си мислех — отбелязва той със саркастичен глас.

— Ела с нас — изтърсвам.

— О, да, ще бъде много приятно. Само ние тримата. И накъде изобщо предлагаш да тръгнем, по дяволите?

— Ще разгледаме „Билборд“ и ще видим какво ще намерим.

— Нищо няма да намерим. Цирковете пропадат един след друг из цялата ни скапана държава. Хората гладуват. Гладуват! В Съединените американски щати!

— Все ще намерим нещо, някъде.

— Как не, по дяволите — отвръща той и поклаща глава. — Дявол да го вземе, Якоб, ще ти кажа само едно: надявам се, тя да си струва главоболията.

Отправям се към менажерията, като през целия път се оглеждам за Август. Няма го вътре, но напрежението на работниците в менажерията е почти осезаемо.

Към средата на следобеда съм призован в специалния вагон.

— Седни — с влизането ми чичо Ал махва към стола срещу себе си.

Сядам.

Той се обляга назад на стола си, приглаждайки мустаците си. Очите му са присвити.

— Можеш ли да ми съобщиш за някакъв напредък? — пита.

— Не още — отговарям. — Но мисля, че ще се вразуми.

Очите му се разширяват, а пръстите му престават да мърдат.

— Така ли?

— Е, не веднага, разбира се. Още е сърдита.

— Да, да, разбира се — той нетърпеливо се привежда напред. — Но нали смяташ…? — не довършва въпроса. Очите му засияват от надежда.

Въздъхвам дълбоко и се облягам назад, като кръстосвам крака.

— Когато двама души са предопределени един за друг, ще бъдат заедно. Това е съдба.

Той се взира в очите ми и на устните му бавно потрепва усмивка. Вдига ръка и щраква с пръсти.

— Бренди за Якоб! — нарежда. — И едно за мен.

Минута по-късно държим в ръка по една голяма тумбеста чаша.

— И тъй, кажи ми, след колко време мислиш, че…? — пита той, раздвижвайки въздуха около главата си.

— Мисля, че иска да го накара да се поизпоти, за да е сигурна, че случилото се няма да се повтори.

— Да, да, разбира се — кимва той и се премества напред на стола си. Очите му блестят. — Разбирам я.

— Освен това е много важно тя да усеща, че ние, хората от шоуто, подкрепяме нея, а не него. Нали ги знаеш жените? Ако си помисли, че не проявяваме достатъчно съчувствие, това страшно ще забави нещата.

— Разбира се — повтаря той, като кима и клати енергично глава, така че тя се завърта в кръг. — Безусловно. И какво предлагаш да направим в това отношение?

— Е, естествено Август ще трябва да стои настрана от нея. Така ще започне да й липсва. Може дори да се окаже полезно, ако се престори, че той вече не се интересува от нея. Жените са много странни в това отношение. Освен това тя не бива да си мисли, че се опитваме отново да ги съберем. Много е важно да смята, че идеята е била нейна.

— Ммм, да — поклаща замислено глава. — Имаш право. И след колко време мислиш, че…?

— Не повече от няколко седмици.

Той спира да кима и очите му рязко се разтварят.

— Толкова дълго?

— Мога да се опитам да ускоря нещата, но съществува опасност да се получи обратният ефект. Знаеш ги какви са жените — вдигам рамене. — Може да изминат две седмици, а може да стане и утре. Но ако почувства някакъв външен натиск, тя ще се забави още повече само за да ни покаже, че не й е приятно да й се бъркаме.

— Да, точно така — съгласява се чичо Ал и вдига пръст към устните си. Изпитателният му поглед остава вперен в мен за много дълго време или поне така ми се струва. — И тъй, кажи ми — подема той, — какво те накара да промениш вчерашното си мнение?

Вдигам чашата си и завъртам брендито, загледан в мястото, където дръжката се среща с тялото.

— Нека да кажем, че положението изведнъж ми се изясни.

Очите ми се присвиват.

— За Август и Марлена — добавям, изнасяйки чашата си нагоре с мощно движение. Течността се разплисква по стените й.

Чичо Ал бавно вдига своята чаша.

Гаврътвам остатъка от питието си и се усмихвам.

Той сваля чашата си, без да отпие. Накланям глава на една страна и продължавам да се усмихвам. Нека ме разглежда колкото си ще. Оставям го да го прави. Днес съм непобедим.

Той започва да кима с очевидно задоволство и отпива от брендито си.

— Да. Добре. Трябва да призная, че не бях съвсем сигурен за теб след вчера. Радвам се, че си се вразумил. Няма да съжаляваш, Якоб. Така е най-добре за всички. И най-вече за теб — насочва чашата си към мен, връща я обратно и я пресушава на един дъх. — Аз се грижа за хората, които се грижат за мен — облизва устни, вторачва се в мен и продължава: — Грижа се и за тези, които не го правят.