Сара Груън - Вода за слонове

— Защото не можеш да сложиш работници и артисти под един покрив.

— Нали точно това правим аз и Кинко?

— Ха! — изсумтява Август и по устните му се плъзва крива усмивка. — Моля те, кажи ни нещо, умирам си да разбера. Как я карате вие двамата? — накланя глава настрани и се усмихва.

Марлена си поема дълбоко дъх и кръстосва крака. Миг по-късно обувката й от червена кожа започва да се движи напред-назад.

Изливам уискито в гърлото си и излизам.

Уискито беше в щедра доза и започва да ми действа някъде между купетата и обикновените вагони. Очевидно е, че не съм единственият, който се намира под въздействието му — сега, когато „бизнесът“ е приключен, всеки, който има някаква връзка с „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“ най-после си позволява да се отпусне на спокойствие. Събиранията обхождат цялата гама, от тържествените соарета, които се отличават с пускания по радиото джаз и буйния смях, до рехавите групички на мръсни мъже, които се свиват на известно разстояние от влака и си предават от ръка на ръка бутилки с алкохол. За миг мярвам Кемъл, който вдига ръка в знак на поздрав, преди да подаде на съседа си бутилката стерно.

Дочувам звуци от блъскане някъде във високата трева и спирам за миг, за да проверя какво става. Виждам чифт голи женски крака, широко разтворени, и един мъж, легнал между тях. Панталоните му са смъкнати до коленете, косматият му задник се движи нагоре-надолу. Тя е сграбчила ризата му, стиска я в ръцете си и надава стон при всеки тласък. Трябва ми един миг, преди да осъзная на какво ставам свидетел и когато го правя, отмествам очи и започвам да се препъвам напред.

Докато се приближавам към вагона с животните за представления, виждам хора, насядали пред отворената врата и други, които кръжат наоколо.

Вътре са струпани дори още повече. Кинко се разпорежда над някакво празненство с бутилка в ръка и пиянска гостоприемност, изписана на лицето му. Когато ме вижда, се спъва и се люшва напред. Отвсякъде се протягат ръце, за да го хванат, преди да се е строполил на земята.

— Якоб! Мой човек! — виква той с ярко блеснали очи, отърсва се от хватката на приятелите си и се изправя. — Хора, приятели! — провиква се той над тълпата от трийсетина души, заели мястото, което обикновено е отредено за конете на Марлена. Преминава разстоянието, което ни дели, и обвива ръка около кръста ми. — Това е моят скъп, скъп приятел Якоб — прави пауза, за да отпие от бутилката, и после продължава: — Моля, накарайте го да се почувства добре дошъл. Като личен жест към мен.

Гостите му подсвиркват и се кискат. Самият Кинко избухва в смях и се кикоти, докато смехът му не преминава в кашлица. Тогава освобождава кръста ми и започва да маха с ръка пред придобилото си морав цвят лице, като не спира да пръска слюнки. После премята ръка през кръста на мъжа, застанал най-близо до него, и двамата, клатушкайки се, се отдалечават.

Тъй като стаята за козите е претъпкана до пръсване, се отправям към другия край на вагона, там, където бе мястото на Сребърна звезда, и се свличам надолу покрай дъсчената стена.

Купчината слама до мен тихо изшумолява. Пресягам се и я разбутвам, надявайки се да не се окаже плъх. Само за миг успявам да зърна късата бяла опашка на Куини, преди кучето да се зарови още по-дълбоко в сламата като рак в пясъка.

Не съм съвсем сигурен за реда на събитията оттук нататък. Знам, че ми подаваха какви ли не бутилки и съм съвсем сигурен, че пих от повечето. Не след дълго всичко започва да се размива пред очите ми и ме изпълва усещането за човешка топлота към всеки и всичко на този свят. Хората премятат ръце около раменете ми и аз около техните. Смеем се гръмогласно, не помня на какво, но всичко ми се струва много весело.

Има някаква игра, в която участниците трябва да хвърлят нещо и ако пропуснат мишената, трябва да обърнат по едно. А аз постоянно пропускам. Най-после започвам да си мисля, че ще повърна и изпълзявам настрани, което развеселява останалите още повече.

Сега седя в ъгъла. Не си спомням как точно съм се озовал тук, но ето ме, облегнат на стената, с отпусната на коленете глава. Ще ми се светът да спре да се върти, но той не иска, така че се опитвам да го укротя, като облягам глава назад на стената.

— Я, я, я, какво имаме тук? — произнася зноен глас някъде много отблизо.

Очите ми изведнъж се отварят. Направо под носа си откривам цепка на деколте, дълбока поне трийсет сантиметра. Очите ми се отправят нагоре по нея и в края на пътешествието си виждат лице — Барбара. Примигвам бързо в опит да видя само една Барбара. Мили боже, безнадеждно е. Но не, чакай. Не, не виждам няколко Барбари — виждам просто различни жени.