Сара Груън - Вода за слонове

Той спира, целият окъпан във вода, стичаща се от косата и дрехите му. За миг остава неподвижен, а после избърсва лицето си, навежда се да вдигне шапката си, покланя се на изумената тълпа работници от менажерията и спокойно продължава по пътя си.

Август пухти и сумти, а лицето му се зачервява дотолкова, че се доближава до пурпурно. После той гневно се отправя нанякъде, вероятно да си изясни нещата с чичо Ал.

Марлена и аз се споглеждаме. По негласно споразумение никой не тръгва след него.

Един по един хората от менажерията си отиват. Животните, най-после нахранени и напоени, започват да се приготвят за спане. В края на един неистов ден най-после се възцарява спокойствие.

Аз и Марлена сме сами и държим късове най-различни животински храни пред любознателния хобот на Роузи. Когато странният, подобен на гума пръст грабва стиска сено от ръката ми, Марлена надава радостен писък от смях. Роузи разтърсва глава и разтваря уста в усмивка.

Обръщам се и виждам, че Марлена е впила поглед в мен. Единствените звуци в менажерията са от преместване, сумтене и тихо дъвчене. В далечината отвън някой свири на хармоника — пронизителен тон в тривременен такт, макар да не мога да определя коя е нотата.

Не съм сигурен какво точно се случи: аз ли посегнах към нея, или тя към мен? Зная само, че в следващия миг тя е в прегръдките ми и двамата танцуваме, кривим се и подскачаме пред хлабаво провисналото въже. Докато се въртим, пред очите ми се мярват вирнатият хобот на Роузи и усмихнатото й лице.

Изведнъж Марлена се отдръпва.

Оставам неподвижен, с ръце, все още леко вдигнати, неуверен какво трябва да направя.

— Ъъъ — Марлена се изчервява силно и гледа всичко наоколо, освен мен. — Да. Добре. Дай сега да отидем да почакаме Август, нали?

За един безкраен миг не казвам нищо, просто се взирам в нея. Искам да я целуна. Искам го повече, отколкото някога съм искал каквото и да било в живота си.

— Да — отвръщам най-накрая. — Да, да отидем да го почакаме.

Един час по-късно Август се връща в купето, което делят с Марлена. Влетява вътре и затръшва вратата зад себе си. Марлена незабавно се отправя към един шкаф.

— Този безполезен, шибан кучи син е платил две хиляди за този безполезен шибан слон — беснее той, като запраща с яростно движение шапката си в ъгъла и смъква сакото си. — Две хиляди скапани кинти! — стоварва се в най-близкия стол и заравя глава в ръцете си.

Марлена изважда бутилка разредено уиски, спира за миг, поглежда към Август и после я прибира. Вместо нея взема шише чист малц.

— И това не е най-лошото, о, не! — продължава Август, докато разхлабва вратовръзката си и впива пръсти в яката на ризата си. — Искаш ли да знаеш какво още е направил? Давай, опитай се да отгатнеш.

Сега гледа право към Марлена, която остава съвършено невъзмутима и със спокойни движения налива по четири пръста уиски в три водни чаши.

— Казах, опитай се да отгатнеш! — излайва Август.

— Убедена съм, че не мога — отвръща спокойно Марлена и отново затваря бутилката.

— Похарчил е останалите пари за някакъв скапан слонски вагон.

Марлена се извръща рязко, изведнъж цяла превърната в слух.

— Искаш да кажеш, че не е наел никакви артисти?

— О, че е наел, наел е.

— Но…

— Да. Точно така — пресича я Август, преди да е довършила.

Марлена му връчва чашата, посочва ми да отида да взема своята и сяда.

Отпивам една глътка и изчаквам толкова дълго, колкото ми позволява търпението.

— Е, добре, вие двамата може и да знаете за какво, по дяволите, говорите, но аз нямам представа, тъй че имате ли нещо против да ме осветлите по въпроса?

Август изпуска въздуха от издутите си бузи и издухва кичура коса, паднал на челото му. После се навежда напред и подпира лакти на коленете си. И накрая вдига лице, така че очите му се приковават в моите.

— Това значи, Якоб, че сме наели още хора, без да има къде да ги сложим. Това значи, Якоб, че Чичо Ал е взел един от вагоните, в които спят работниците, и е обявил, че е вагон за спане на артистите. И понеже е наел две жени, ще трябва да го прегради на две. Това значи, Якоб, че за да може да побере вътре по-малко от една дузина артисти, сега трябва да сложим шейсет и четирима работници да спят под фургоните на платформите.

— Но това е пълна глупост — възкликвам. — Просто трябва да настани в онези вагони всички, които трябва да спят, все едно какви са те.

— Невъзможно — заявява Марлена.

— Защо да е невъзможно?