Сара Груън - Вода за слонове

Поглеждам към него с разширени очи, след което на свой ред изпразвам чашата си. С ъгълчето на окото си виждам Марлена да прави същото.

Менажерията на „Братя Фокс“ сега гъмжи от хора — хората от „Братя Бензини“. Те тичат напред-назад, пълнят корита, хвърлят сено и влачат настрана изпражнения. Някои части от стената на шатрата са повдигнати, насочвайки въздушния поток така, че в палатката да влезе малко вятър. Още докато влизаме, оглеждам шатрата да видя дали някое животно не се намира в критично състояние, но за щастие всички те са живи.

Слонът се надига до най-далечната стена — огромно животно с цвета на буреносен облак.

Пробиваме си път през работниците и спираме пред него — нея. Тя е грамадна — висока е поне три метра, и то без главата. Кожата й е изпъстрена с петна и набраздена като обжарено корито на пресъхнала река от върха на хобота до широките стъпала. Само ушите й са гладки. Поглежда ни с очи, които по някакъв тайнствен начин напомнят човешки — кехлибарени, разположени дълбоко в очните дъна и засенчени от необикновено дълги мигли.

— Мили боже — възкликва Август.

Хоботът й се протяга към нас, като че ли е същество, отделно от нея, което се движи единствено по своя воля, и се поклаща пред Август, пред Марлена и накрая пред мен. В самия му край има израстък, подобен на пръст, който мърда и души въздуха. Ноздрите се свиват и разширяват, всмукват и издухват въздуха, преди хоботът да се отдръпне. Сега започва да се полюшва пред нея като махало, като огромен, мускулест червей. Пръстът на върха му сграбчва няколко стръка сено от земята и после отново ги пуска. Наблюдавам движещия се хобот, изпълнен с желание отново да дойде към мен. Протягам ръка в знак на покана, но хоботът не се връща.

Август я гледа втрещен, а Марлена просто се взира в нея. Самият аз не знам какво да мисля. Никога досега не съм виждал толкова голямо животно. То се извисява над главата ми поне с един метър.

— Ти ли си човекът за слоновете? — пита някакъв мъж, който се приближава отдясно. Ризата му е мръсна и разпасана, издута отзад изпод тирантите му.

— Аз съм ръководителят на представленията и главен отговорник за животните — отговаря Август и се изпъва в цял ръст.

— Къде ви е човекът за слоновете? — пита мъжът, изплювайки струйка тютюнев сок от ъгълчето на устата си.

Слонът посяга с хобот и го потупва по рамото. Той също го потупва и отстъпва настрана, извън обсега му. Слонът разтваря приличната си на лопата уста в нещо, което може да бъде определено само като усмивка, и започва да се полюшва на място в ритъм с движенията на хобота си.

— Защо питаш? — отговаря Август.

— Искам да поприказвам с него, това е всичко.

— Защо?

— За да му кажа в какво се е забъркал — отвръща мъжът.

— Какво имаш предвид?

— Доведи ми човека си за слоновете и ще ти кажа.

Август ме хваща за ръката и ме издърпва напред.

— Ето. Това е моят човек за слоновете. Та значи в какво сме се забъркали?

Мъжът хвърля поглед към мен, избутва топчето тютюн по-навътре в бузата и продължава да говори все така на Август:

— Това проклето животно тук е най-глупавото в целия свят.

Август е стъписан.

— Мислех, че е най-добрият слон. Ал каза, че е.

Мъжът изсумтява и изплюва към огромния звяр струя кафява слюнка.

— Ако наистина беше най-добрата, защо тогава беше останала само тя? Да не мислиш, че сте първите, които се появиха да събират мършата? Вие дори не се появихте, преди да изтекат цели три дни. Е, пожелавам ви късмет — с тези думи се обръща с намерение да си тръгне.

— Почакай — бързо го спря Август. — Кажи ми нещо повече. Тя мързелива ли е?

— Не, просто е тъпа като цяла торба с чукове.

— Откъде идва?

— Размяна. Преди беше на някакъв прекупвач на слонове — мръсен поляк, който се тръшна и умря в Либъртивил. От града ни я продадоха на безценица. Обаче пак бяхме на загуба, защото, откак сме я купили, не прави нищо друго освен да яде.

Август се взира в него пребледнял.

— Искаш да кажеш, че дори не е пътувала с цирк?

Мъжът прекрачва през въжето и слонът го скрива от погледа ни. Когато отново се появява, държи в ръка дървен прът, висок около един метър и двайсет, с десетсантиметров метален ченгел, прикрепен към края му.

— Това е остенът ви за нея. Ще ви трябва. Пожелавам ви късмет. Колкото до мен, ще се смятам за късметлия, ако до края на живота си повече не видя слон — отново се изплюва на пода и се отдалечава.

Август и Марлена се взират след него. Аз поглеждам назад точно навреме, за да видя как слонът изважда хобот от коритото си, повдига го, прицелва се и залива мъжа с такава сила, че шапката му изхвърча от главата му и се понася настрани, пометена от силната струя.