Сара Груън - Вода за слонове

Впервам поглед право в немигащите му очи.

— Напълно — отвръщам.

— Добре — той снема пръст от бузата ми и отстъпва назад. — Добре — повтаря, кима и лицето му се отпуска. Засмива се с половин уста. — Чуй какво ще ти кажа: и на двамата ще ни дойде добре малко уиски.

— Мисля, че ще го пропусна.

Той ме поглежда за миг и после вдига рамене.

— Както решиш.

Сядам на известно разстояние от палатката, в която се намират изоставените животни, и се втренчвам с нея с все по-голямо и по-голямо отчаяние. Страничното чергило хлътва навътре под внезапен порив на вятъра. Дори няма регулиране на въздушния поток. Никога не съм усещал по-остро горещината, която блъска като с чук по главата ми и сухотата в гърлото си, отколкото тогава. Свалям шапката си и прокарвам полепнала от песъчинки ръка по челото си.

Когато знамето в оранжево и синьо се издига над готварницата, за да ни призове за вечеря, някои от новите служители на „Братя Бензини“ се присъединяват към чакащите. Разпознавам ги без усилие по червените билети за вечеря, които стискат в ръка. Дебелият мъж е извадил късмет, както брадатата жена и няколко джуджета. Чичо Ал е наел само артисти, при все че един нещастник се оказал отново безработен в рамките на минути, след като Август го хванал да мери с твърде одобрителен поглед Марлена, докато излизал от специалния вагон.

Неколцина други се опитват да се присламчат към редицата, но никой не успява да се промуши покрай Езра, чиято единствена работа е да знае по лице всеки от цирка и ей богу, наистина си го бива. Когато вдигне палец към някой нещастник, Блеки пристъпва към него и се заема да уреди въпроса. Един или двама от отхвърлените успяват да отмъкнат шепа храна, преди да изхвърчат с главата напред от готварницата.

Изпити, мълчаливи мъже с гладни очи стърчат отвсякъде на границата на територията на цирка. Докато Марлена се отдалечава от масите, над които се извиват облаци пара, един от тези клетници я повиква — висок мъж с изнемощял вид и дълбоко набраздени бузи. При други обстоятелства навярно би бил привлекателен.

— Лейди, хей, лейди? Можете ли да ми дадете нещо? Само едно късче хляб?

Марлена спира и го поглежда. Лицето му е измършавяло, а погледът — отчаян. Тя поглежда към чинията си.

— Ооо, хайде, лейди, имайте милост. Не съм ял от два дни — той облизва с език напуканите си устни.

— Продължавай да вървиш — нарежда Август, улавяйки я за лакътя и твърдо я насочва към една от масите в средата на шатрата. Не е масата, на която сядаме обикновено, но съм забелязал, че хората избягват да спорят с Август. Марлена сяда, без да каже нито дума, и от време на време хвърля поглед към хората, събрали се отвън пред палатката.

— О, няма смисъл — тя захвърля приборите си на масата. — Не мога да ям, когато знам, че там отвън са се събрали всички тези клетници — става и вдига чинията си.

— Къде отиваш? — пита Август с остър тон.

Марлена свежда поглед към него.

— Нима очакваш да седя тук и да ям, когато те не са яли нищо от два дни?

— Няма да му дадеш тази чиния — сопва се Август. — А сега сядай на мястото си.

Няколко души от съседните маси се извръщат към нас. Август им отправя нервна усмивка и се накланя към нея.

— Скъпа — казва й настойчиво, — знам, че ти е трудно. Но ако сега дадеш на този човек нещо за ядене, ще го окуражиш да остане да се навърта наоколо и какво ще стане тогава? Чичо Ал вече е решил кого ще наеме и той не е сред избраните. Трябва да продължи по своя път и колкото по-скоро, толкова по-добре. За негово добро е. Това е проява на милосърдие, честна дума.

Очите на Марлена се присвиват. Тя поставя чинията си на масата, набучва на вилицата си парче месо и го стоварва върху парче хляб. Грабва хляба на Август, набожда го от другата страна на месото и изфучава вън от шатрата.

— Какво си мислиш, че правиш? — крещи Август.

Тя отива право при измършавелия мъж, взема ръката му и поставя в нея сандвича, след което се отдалечава с гневна стъпка под акомпанимента на откъслечните аплодисменти и подсвирквания на работниците в палатката.

Август буквално се тресе от гняв. На слепоочието му се издува пулсираща синя вена. След миг се надига, взима чинията си, изсипва съдържанието й в коша за боклук и излиза.

Взирам се в чинията си, претъпкана със свинско, зеле, картофено пюре и печени ябълки. Целият ден съм се пребивал от работа и все пак не мога да преглътна дори един залък.

Макар че часът е почти седем, слънцето е все още високо в небето, а въздухът — натежал от жега. Пейзажът е много по-различен от онзи, който оставихме на североизток. Тук земята е равна, суха като стара кост. Теренът на цирка е обрасъл с дълга трева, но не зелена, а кафява и изсъхнала, чуплива като сено. По границите, покрай следите от фургоните, са избуяли високи плевели — груби растения с остри стволове, малки листа и тесни цветчета. Растителност, предназначена да насочва цялата си енергия само към една цел — да издигне цветовете си колкото се може по-нагоре към светлината на слънцето.