Сара Груън - Вода за слонове

След като леглото ми се изравнява и слиза толкова надолу, колкото въобще е възможно, се завъртам на една страна и се вторачвам през жалузите в синьото небе отвън. Само след няколко минути вече съм изпаднал в състояние на безметежно спокойствие.

Небето, небето. Винаги неизменно едно и също както преди толкова години.

Унесъл съм се в някакви фантазии, загледан в небето, което се вижда през отворената врата, когато спирачките надават пронизителен писък и всичко се люшва напред. Опитвам се да се закрепя прав на твърдия под и после, след като съм си възвърнал равновесието, прокарвам ръце през косата си и си завързвам обувките. Най-накрая трябва да сме пристигнали в Жолиет.

Грубо издяланата врата до мен изскърцва и отвътре излиза Кинко. Той се обляга срещу рамката на голямата врата с Куини до краката и решително се взира в бягащия отвън пейзаж. От вчерашния инцидент нито веднъж не ме е погледнал и честно казано, и на мен самия ми е трудно да го погледна, защото се люшкам между истинско, дълбоко съчувствие заради унижението му, от една страна, и едва потисканото желание да се изсмея, от друга. Когато влакът най-после изпухтява, спира и изпуска дълбока въздишка, Кинко и Куини слизат с обичайните звуци от тракане на подметки и летящ скок във въздуха.

Навън цари тишина и тази тишина е някак зловеща. Въпреки че Летящият ескадрон е пристигнал половин час преди нас, неговите хора не промълвяват и дума, просто стоят безмълвно близо до влака.

Няма шум от тичане и спускане на рампи, никой не псува, не намотава въжета, не се събират на групи, само стотици неумити, разчорлени мъже са се втренчили изумено в издигнатите палатки на друг цирк.

Разкрилата се насреща ни гледка прилича на призрачен град. Има шатра за представления, но я няма тълпата зрители. Има готварница, но го няма знамето. В далечината се виждат множество фургони и палатки за преобличане, но хората, които са останали от цирка, безцелно кръжат наоколо или просто седят апатично в сянката.

Скачам от вагона с животните в същия миг, в който един открит „Плимут“ в черно и бежово се врязва в мястото за паркиране. От него слизат двама мъже в черни костюми, с куфарчета в ръка и разглеждат сцената изпод меките си шапки.

Чичо Ал се понася към тях sans entourage 22, накипрен с цилиндъра си, стиснал бастуна със сребърна дръжка, и се ръкува с двамата. Лицето му сияе от добродушие и задушевност. Докато говори, той се обръща и махва с широк жест към тълпата. Мъжете кимат, скръстили ръце на гърдите си; размишляват, преценяват нещо.

Чувам как зад мен заскриптява чакъл и след миг до рамото ми се появява Август.

— Това е нашият Ал — казва той. — Може да подуши градски чиновник от цяла миля. До обяд кметът ще яде от ръката му, само гледай — потупва ме по рамото. — Хайде, ела.

— Къде? — питам.

— В града, за закуска. Не вярвам тук да ни чака някаква храна. Вероятно няма да има никакви доставки поне до утре.

— Боже господи, сериозно ли говориш?

— Е, ще се опитаме да намерим нещо, но агентът трябва да е пристигнал тук малко преди нас и едва ли е имал време да уреди всичко.

— А те какво ще правят?

— Кои те?

Посочвам към останките, които доскоро са били функциониращ цирк.

— Те ли? Когато огладнеят достатъчно, ще се разкарат и така ще е най-добре за всички, можеш да ми вярваш.

— А нашите хора?

— О, те ли? Ще изкарат някак, докато нещо се появи на хоризонта. Не се тревожи, Ал няма да ги остави да умрат.

Спираме в един крайпътен ресторант недалеч от железопътната линия. Заведението има маси покрай едната стена и изработен от ламинат бар с червени столове от другата. Неколцина мъже са насядали покрай бара, пушат и бъбрят с момичето, застанало зад него.

Задържам вратата на Марлена, която незабавно се отправя към една маса и сяда най-отвътре, до стената. Август се тръшва на срещуположната пейка, така че мога единствено да седна до нея. Тя кръстосва ръце и вперва поглед в стената.

— Добрутро. Какво да ви донеса? — пита момичето, все още от другата страна на бара.

— Закуска — отвръща Август. — Умирам от глад.

— Как обичате яйцата си?

— На очи, рохки.

— Мем?

— Само кафе — отвръща Марлена, премята крак връз крак и полюшва стъпалото си. Движението й е някак агресивно. Дори не поглежда сервитьорката. Или пък Август. Нито пък мен, като се замисля.

— Сър? — обръща се момичето към мен.

— Ъъъ, същото като него — отвръщам. — Благодаря.

Август се обляга назад и изважда пакет „Кемълс“. Разтърсва кутията и една цигара полита във въздуха. Той я улавя с уста и се отпуска срещу облегалката с блеснали очи и победоносно вдигнати ръце.