Сара Груън - Вода за слонове

Понякога се опитват да ме накарат да ги придружа до входната врата и да се присъединя към редиците на онези, които играят бинго в края на залата, както групата, която ме посети преди две седмици.

— Не искаш ли да се включиш? — попитаха ме. — Можем да те оставим там на излизане. Не ти ли звучи забавно?

— Да — отвърнах, — може би, ако си някой стар, съсухрен зеленчук.

И те се разсмяха; това ме зарадва, нищо, че не се шегувах. На моята възраст човек трябва да умее да се възползва от всяка възможност да остави умно впечатление. Ако не друго, реакцията им поне ми показа, че слушат какво говоря.

Баналните разговори, които водим, не могат да задържат вниманието им и аз не ги обвинявам за това. Истинските ми истории са ужасно, ужасно остарели. Кого го интересува, че съм бил очевидец на испанския грип или че мога да разкажа от първа ръка за създаването на автомобилите, за световните войни, за студените войни, за партизанските войни и „Спутник“? Всичко това сега е стара история. Но за какво друго бих могъл да им говоря? Вече нищо не ми се случва. Това е реалността на остаряването; предполагам, че това е и същността на основния проблем. Не съм готов да остарея, не още.

Но наистина не бива да се оплаквам, нали днес ще ходя на цирк.

Розмари се връща с поднос със закуска и когато сваля пластмасовия похлупак, виждам, че е сложила върху овесената ми каша сметана и кафява захар.

— Само недейте казва на доктор Рашид за сметаната — предупреждава ме тя.

— Защо? Забранено ли е да ми давате сметана?

— Не, не специално на вас. Това е част от специализираната диета. Някои от постоянните ни обитатели не могат да разграждат мазните храни както някога.

— Ами маслото? — кипя от възмущение. Мозъкът ми се връща назад, преравя последните дни, месеци, години в опит да си припомни кога за последен път е виждал сметана или масло. Дявол да го вземе, права е. Защо не съм забелязал? А може и да съм и точно това да е причината така да ненавиждам тукашната храна. Е, нищо чудно при тези обстоятелства. Предполагам, че и солта, която получавам, е в намалено количество.

— Тази диета трябва да ви помогне да съхраните здравето си по-дълго — клати глава Розмари. — Но така и няма да разбера какво лошо има в това да се насладите на някоя хапка масло през последните си години — поглежда изразително нагоре. — Жлъчният ви мехур все още си е на мястото, нали?

— Да.

Лицето й отново омеква.

— В такъв случай наслаждавайте се на сметаната си, господин Янковски. Искате ли телевизорът ви да е включен, докато се храните?

— Не. И бездруго напоследък не се случва нищо хубаво, само гадости.

— Напълно съм съгласна — кимва тя и наново сгъва одеялото в долния край на леглото ми. — Ако ви трябва още нещо, позвънете ми.

След като излиза, решавам да започна да се държа по-любезно. Ще трябва да измисля някакъв начин да си го напомням, за да не забравя. Може би да увия парче салфетка около пръста си, тъй като не разполагам с конец. Когато бях млад, постоянно гледах героите от филмите да го правят. Увиваха конци около пръстите си, за да им напомнят за разни неща.

Посягам към салфетката и при движението случайно поглеждам към ръцете си. Изкривени и възлести, покрити с изтъняла кожа и — също като съсипаното ми лице — осеяни с червеникавокафяви петна.

Лицето ми. Избутвам настрана овесената каша и поглеждам в ръчното си огледало. Досега трябваше да съм свикнал, но кой знае защо все още очаквам да видя самия себе си. Вместо това обаче отсреща ме поглежда някаква гротескна кукла, съсухрена и покрита с петна, с увиснала гуша и големи клепнали уши. От осеяния й с петна череп нелепо стърчат няколко бели косъма.

Опитвам се да ги пригладя с длан и замръзвам, когато огледалото ми показва гледката на старата ми ръка върху старата ми глава. Навеждам се по-близо и отварям очи колкото мога по-широко в стремежа си да проникна отвъд тази увиснала плът.

Но усилията ми са безполезни. Дори когато се взирам право в избледнялото синьо на очите в огледалото, не виждам в тях себе си. Кога аз съм престанал да бъда аз?

Прекалено ми е зле, за да ям. Поставям кафявия похлупак обратно върху кашата и после, с голяма доза затруднение, разпознавам дъската, върху която са разположени контролите на леглото ми. Натискам бутона, който снижава горната му част, оставяйки масата да се извисява над мен като хищник. О, един момент, има и бутон, който снижава и леглото. Добре. Сега мога да се извъртя на хълбок, без да ударя проклетата маса и да разсипя кашата. Не искам да го правя отново, защото може да решат, че е нов гневен пристъп и да повикат доктор Рашид.