Сара Груън - Вода за слонове

Не отговарям, само гледам навъсено надолу. След малко Август сяда до мен.

— Или не си? — казва.

— Как е Марлена? — отвръщам.

За миг Август ме наблюдава напрегнато, а после измъква от джоба си пакет „Кемълс“, разтърсва го, за да се подаде от него една цигара, и ми я предлага.

— Не, благодаря — отвръщам.

— За пръв път ли убиваш кон? — пита той и използва зъбите си, за да извади цигарата от пакета.

— Не. Но това не значи, че ми харесва.

— Това е част от професията на ветеринаря, моето момче.

— Какъвто аз, технически погледнато, не съм.

— Значи не си си взел изпитите. Голяма работа.

— Наистина е голяма работа.

— Не, не е. Дипломата е просто лист хартия и никой тук не дава и пукната пара дали я имаш, или не. Сега си част от шоуто. Тук правилата са различни.

— В какъв смисъл?

Той махва с ръка към влака.

— Кажи ми, наистина ли мислиш, че това е най-великолепното шоу на земята?

Не казвам нищо.

— Е? — пита той и се обляга с рамо върху ми.

— Не знам.

— Не, не е. Изобщо не. Вероятно дори не е и петдесетото най-великолепно шоу на земята. Разполагаме може би с една трета от капацитета на „Ринглинг“. Вече знаеш, че Марлена не е никакъв член на кралското семейство на Румъния. Ами Лусинда? Тя съвсем не тежи четиристотин килограма. Най-много двеста. И наистина ли мислиш, че Франк Ото е бил татуиран от разярени диваци в Борнео? Съвсем не, дявол да го вземе. Едно време караше колата на Летящия ескадрон. Девет години прекара да се рисува с това мастило. А искаш ли да разбереш какво направи чичо Ал, когато умря хипопотамката? Изля водата от аквариума й, замени я с формалдехид и продължи да я показва. Пътувахме с маринован хипопотам цели две седмици. Всичко тук е илюзия, Якоб, и в това няма нищо лошо. Това искат хората от нас. Това очакват да видят.

Изправя се и ми протяга ръка. След кратко колебание я поемам и го оставям да ме издърпа на крака.

Отправяме се заедно към влака.

— По дяволите, Август — казвам, — съвсем забравих. Котките не са яли. Трябва да натоварим месото им.

— Всичко е наред, моето момче — отвръща той, — това вече е уредено.

— Какво искаш да кажеш с това „уредено“?

Спирам на място.

— Август? Какво искаш да кажеш, как така е уредено?

Август продължава да крачи към влака с преметната през рамото му пушка.

— Събудете се, господин Янковски. Сънувате кошмар.

Отварям очи. Къде се намирам?

О, проклет вечен ад!

— Изобщо не сънувах — възразявам.

— Да, но със сигурност говорехте насън — уведомява ме сестрата — онова приятно черно момиче отпреди. „Защо постоянно забравям как й е името“? — Нещо за това как трябвало да нахраните някакви котки със звезди. Само не се притеснявайте за котките — сигурна съм, че са ги нахранили, въпреки че се събудихте. А сега ще ми кажете ли защо са ви поставили тези? — пита тя, докато сваля ограничителните ленти от китките ми. — Нали не сте се опитали да избягате?

— Не. Имах нахалството да се оплача от храната, която ни сервират — поглеждам я косо. — А после чинията ми взе, че се хлъзна и падна от масата.

Тя спира работата си и поглежда към мен, след което избухва в смях.

— О, вие определено сте доста енергичен — не спира да се смее, взема китките ми в топлите си длани и започва да ги разтрива. — О, боже!

И изведнъж си спомням: Розмари! Ха! Значи изобщо не съм изкуфял все пак.

Розмари. Розмари. Розмари.

Трябва да измисля начин да го свържа с нещо познато, с някой спомен или рима, с каквото и да е. Защото това, че съм си го спомнил тази сутрин, не е гаранция, че и утре ще успея или дори по-късно днес.

Тя отива до прозореца и вдига щорите.

— Имате ли нещо против? — питам.

— За какво да имам нещо против? — чуди се тя.

— Поправете ме, ако греша, но това не е ли моята стая? Ами ако не искам щорите да са вдигнати? Честно ви казвам, направо ми се повдига всички да мислят, че знаят по-добре от мен какво искам аз.

Розмари се вторачва в мен, след това грубо пуска щорите и накрая излиза с отсечена стъпка от стаята, като оставя вратата да се затвори сама зад нея. Челюстта ми увисва от изненада.

Миг по-късно чувам три почуквания на вратата и тя се открехва едва забележимо.

— Добро утро, господин Янковски, може ли да вляза?

„Що за игра играе тя, по дяволите?“

— Попитах може ли да вляза — повтаря тя.

— Разбира се — отвръщам объркан.

— Много ви благодаря — казва тя, влиза и застава в долния край на леглото ми. — А бихте ли желали да вдигна щорите и да оставя щедро дареното от добрия бог слънце да влезе и да ви огрее, или предпочитате да седите в непрогледна тъмнина целия ден?