Сара Груън - Вода за слонове

Опитвам се да му помогна, но всеки път, когато се приближа, диафрагмата ми се свива в нови спазми.

— Съжалявам — казвам, когато Отис се връща. Все още се давя от вонята. — Не мога да го направя. Просто не мога.

Той ми хвърля гаден поглед.

— Стомахът ми не е наред — продължавам, защото изпитвам необходимост да обясня как стоят нещата. — Снощи прекалих с пиенето.

— Аха, бас ловя, че си прекалил — подмята той. — Сядай някъде, смешнико. Аз ще се погрижа за това.

Отис запраща останалата част от месото близо до дърветата, а над купчината скоро се събират бръмчащи мухи.

Оставяме вратата на вагона на камилите широко отворена, но е очевидно, че едно обикновено проветряване далеч няма да е достатъчно.

Повеждаме камилите и ламите надолу по рампите и ги завързваме отстрани до влака. Изсипваме цели кофи вода върху пода на вагона и използваме четки с дълга дръжка, за да излеем насъбралата се мръсотия вън от влака. Вонята все още е непоносима, но това е най-доброто, което можем да направим.

След като привършваме с другите животни, се връщам при колата с животните за представления. Сребърна звезда лежи на хълбок, а Марлена е застанала на колене до него, все още облечена в розовата рокля от снощи. Преминавам покрай дългата редица отворени прегради, които разделят отделните клетки, и спирам до нея.

Очите на Сребърна звезда са едва-едва отворени и той потръпва и сумти в отговор на някакви невидими за нас дразнители.

— По-зле е — съобщава Марлена, без да ме погледне.

Минава миг, преди да отговоря:

— Да.

— Има ли шанс да се оправи? Изобщо някакъв?

Поколебавам се, защото отговорът, който инстинктивно идва на върха на езика ми, е лъжа и установявам, че не мога да го произнеса.

— Можеш да ми кажеш истината — отсича тя. — Трябва да знам.

— Не. Боя се, че няма никакъв шанс.

Тя поставя ръка на шията му и я задържа там.

— В такъв случай ми обещай, че ще стане бързо. Не искам да страда.

Разбирам за какво ме моли и затварям очи.

— Обещавам.

Тя се изправя и остава така, загледана надолу към Сребърна звезда. Възхищавам се и в същото време се изнервям от самообладанието, с което приема новината, когато от гърлото й излиза странен, приглушен звук. После чувам тихо стенание и в следващия миг тя избухва в плач, без да сдържа гласа си. Дори не се опитва да избърше сълзите, които текат по бузите й, просто стои, притиснала ръце към гърдите си, с потръпващи рамене, без да може да си поеме дъх. Изглежда така, като че ли самата тя ще се строполи на земята.

Наблюдавам я ужасен. Нямам сестри и оскъдният ми опит в утешаването на жени винаги е бил по повод, далеч по-малко съкрушителен от този. След няколко секунди нерешителност слагам ръка на рамото й.

Тя се обръща и се отпуска с цялата си тежест върху мен, притиснала мократа си буза в ризата на смокинга ми или по-скоро на смокинга на Август. Започвам да я галя по гърба, шепна успокоителни думи, докато риданията й най-после се уталожват в хълцания, които разтърсват цялото й тяло. След това тя се отдръпва.

Очите и носът й са подпухнали и зачервени, а лицето й лъщи от сълзите. Тя подсмърча и избърсва миглите си с опакото на ръцете си, като че ли си мисли, че ще има някаква полза. После изпъва рамене и излиза, без да погледне назад, а отдалечаващият се шум от високите й токчета отеква по цялата дължина на вагона.

— Август — казвам, заставайки до леглото, хващам го за рамото и го разтърсвам. Той се олюлява апатично, със същия успех бих могъл да разтърся и някой труп.

Навеждам се и виквам в ухото му:

— Август!

Той изръмжава нещо, видимо раздразнен от натрапването ми.

— Август! Събуди се!

Най-после той се размърдва, превърта се и закрива очите си с ръка.

— Мили боже — простенва. — Мили боже, струва ми се, че главата ми ще се пръсне. Я дръпни тая завеса, става ли?

— Имаш ли пушка?

Изведнъж ръката му пада от очите и той сяда в леглото.

— Какво?

— Трябва да застрелям Сребърна звезда.

— Не можеш.

— Трябва.

— Чу какво каза чичо Ал. Ако нещо стане с този кон, изхвърчаш на червена светлина.

— И какво точно означава това?

— Означава, че ще те изхвърлят от влака. В движение. Ако извадиш късмет, ще можеш да се ориентираш по червения фар на гарата и да успееш да стигнеш до града. Ако ли не, е, тогава е по-добре да се надяваш да не отворят вратата в момента, в който влакът преминава под някоя естакада.

Думите на Кемъл как щял да се разбере с Блеки внезапно придобиха смисъл, както и още някои реплики, изречени по време на първата ми среща с чичо Ал.