Сара Груън - Вода за слонове

— Доста усилия ми трябваха, за да го постигна — обяснява Август, докато изпразва последните капки от дъното на една бутилка шампанско в моята чаша и после се пресяга към друга бутилка. — Марлена не можеш да я убедиш лесно, а освен това по онова време беше на практика сгодена. Но така е много по-добре, отколкото да е съпруга на някакъв си скучен банкер, нали така, скъпа? Във всеки случай тя е родена точно за това. Не всеки може да работи с циркови коне. Това е истински дар от бога, шесто чувство, ако така ви харесва повече. Това момиче говори конски и повярвай ми, конете слушат.

По-късно, след четири часа и шест бутилки Август и Марлена танцуват под звуците на „Може би е от луната“, докато аз се изтягам в един тапициран стол, преметнал десния си крак през страничната облегалка. Август върти Марлена насам-натам и после изведнъж спира. Ръката му е протегната напред, държи нейната, която също е изпъната, така че ги разделя разстоянието от две ръце. Развързаната му вратовръзка виси около врата, а горните копчета на ризата му са разкопчани. Той се взира в Марлена така напрегнато, че изглежда като съвсем друг човек.

— Какво има? — пита Марлена. — Оги? Добре ли си?

Той продължава да се вглежда в лицето й, наклонил глава, като че ли я оценява. Ъгълчетата на устните му се извиват в нещо като усмивка; Започва да кима бавно, едва-едва помръдвайки главата си.

Очите на Марлена се разширяват. Тя се опитва да отстъпи назад, но той хваща брадичката й с ръка.

Сядам напрегнат, нащрек съм.

Август продължава да се взира в нея още миг. Очите му са блестящи и жестоки. А после лицето му отново се променя: на него се изписва такава лигава сантименталност, че за секунда решавам, че ще избухне в сълзи. Той я притегля към себе си за брадичката и я целува страстно по устните. След което минава в спалнята и се строполява по лице на леглото.

— Извини ме за момент — казва Марлена.

Гледам я как отива в стаята и го обръща, за да легне по гръб в средата на леглото. Събува му обувките и ги хвърля на пода. Когато се връща при мен, дръпва кадифената завеса, за да скрие спалнята от погледа ми, но веднага променя решението си — отваря я, изключва радиото и сяда срещу мен.

От Спалнята долита гръмотевично хъркане.

Главата ми бучи. Пиян съм до козирката.

— Какво, по дяволите, беше това? — питам.

— Кое? — Марлена изритва обувките си, кръстосва крака и се навежда да разтрие свода на ходилото си. Пръстите на Август са оставили червени следи по брадичката й.

— Това — изтърсвам. — Докато танцувахте.

Тя рязко вдига поглед към мен. Лицето й се разкривява и за миг изпитвам ужас, че ще заплаче. После тя се извръща към прозореца и докосва с пръст устните си. Не казва нищо в продължение почти на половин минута.

— Трябва да разбереш нещо за Оги — започва най-после тя, — а аз не знам как точно да ти го обясня.

Привеждам се напред в стола си.

— Опитай.

— Той е… непостоянен. Понякога може да бъде най-чаровният мъж на света. Както тази вечер.

Чакам я да продължи.

— И…?

Тя се обляга по-назад на стола си.

— И, е, той си има своите… пристъпи… както днешния.

— Какво е станало днес?

— За малко да нахрани котките с теб.

— О, това ли било? Е, не мога да кажа, че съм очарован от случилото се, но в действителност не се намирах в истинска опасност. Рекс няма зъби.

— Не, но тежи двеста килограма и има нокти — прошепва тя.

Поставям чашата си на масата, докато истинската чудовищност на случилото се бавно се просмуква в мозъка ми. Марлена замлъква, а после вдига очи, за да срещне моите.

— Янковски е полско име, нали?

— Да, разбира се.

— Поляците по принцип не обичат евреите.

— Не знаех, че Август е евреин.

— С име като Розенблат? — пита тя и свежда поглед към пръстите си, които неспокойно шават в скута й. — Моето семейство са католици. Отказаха се от мен, когато разбраха.

— Съжалявам. Макар да не съм изненадан.

Тя вдига глава и ме стрелва остър поглед.

— Не исках да прозвучи така — възкликвам. — Аз не съм… такъв човек.

В стаята се възцарява неловко мълчание.

— И така, защо съм тук? — най-после питам аз. Замъгленият ми от алкохола мозък не може да се справи с цялата тази ситуация.

— Защото исках да изгладя нещата.

— Ти си искала? Той не е ли искал да дойда?

— Да, разбира се, че искаше. И той искаше да ти се реваншира по някакъв начин, но за него е по-трудно. Не може да се въздържи от своите малки пристъпи. Те го притесняват. Единственото, което може да направи, е да се преструва, че не се е случило нищо — тя подсмърква и се извръща към мен със скована усмивка. — А ние наистина си прекарахме чудесно, нали така?