Сара Груън - Вода за слонове

— Двайсет минути! — изревава дълбок глас някъде от предната част на композицията. — Двайсссссет минути и тръгваме!

Джо подава глава през отворената врата.

— Идвай! Трябва да натоварим животните! О, извинете, мем 20 — добавя той към Марлена и повдига шапката си в знак на уважение. — Не ви видях.

— Няма нищо, Джо.

Джо стои до вратата, явно е смутен, и ме чака.

— Просто трябва да започнем веднага с товаренето — казва той и в гласа му се прокрадва отчаяние.

— В такъв случай се захващайте за работа — окуражава го Марлена. — Аз ще остана тук със Сребърна звезда.

— Не може — бързо изтърсвам аз.

Тя вдига поглед към мен и аз забелязвам колко дълга и бяла е шията й.

— Защо да не може?

— Защото след като качим другите коне, няма да можете да излезете оттук.

— Точно така.

— Ами ако нещо ви се случи?

— Нищо няма да ми се случи, а ако все пак стане нещо, ще се покатеря по гърбовете им и ще изляза — отпуска се в сламата и отново подвива крака под тялото си.

— Не съм сигурен… — прошепвам със съмнение. Марлена обаче се взира в Сребърна звезда и изразът на лицето й ми подсказва, че нищо на света не е в състояние да я помръдне от мястото й.

Отново поглеждам към Джо, който раздразнено вдига ръце, и се предавам.

След един последен поглед към Марлена спускам преградата на клетката и се захващам с качването на останалите коне на влака.

Диамантения Джо позна, като каза, че пътуването ще е дълго. Спираме едва привечер.

Двамата с Кинко не сме разменили и дума, откакто напуснахме Саратога Спрингс. Очевидно е, че ме мрази. Не че го обвинявам — Август умишлено подреди нещата по този начин, но няма смисъл да се опитвам да обясня това на Кинко.

Оставам отпред с конете, за да му позволя да се уедини за малко, а и защото мисълта за Марлена, прикована в края на редица от животни, всяко по половин тон, все още ме притеснява.

Когато влакът спира, тя чевръсто се прехвърля през гърбовете им и пада на пода. Кинко се подава от помещението на козите, за миг очите му се присвиват тревожно, но после се преместват от Марлена върху отворената врата и в тях се изписва заучено изражение на безразличие.

Пийт, Отис и аз разтоварваме и напояваме цирковите животни, камилите и ламите. Диамантения Джо, Клив и още неколцина от хората, които работят с клетките, се устремяват към втората част на композицията, за да се заемат с животните там. Август не се вижда никакъв.

След като отново натоварваме животните, се качвам във вагона и надниквам в помещението за козите.

Кинко седи с кръстосани крака на леглото. Куини е заета да души чаршафа, заел мястото на гъмжащото от бълхи одеяло. Върху него са поставени грижливо сгънато одеяло на червени карета и възглавница в чиста бяла калъфка. По средата й лежи четвъртит лист твърда хартия. Когато се навеждам да го вдигна, Куини скача, като че ли съм я изритал.

„Господин и госпожа Август Розенблат ви молят да ги удостоите с удоволствието от незабавното си посещение в купе номер 3, вагон 48, за коктейл и вечеря.“

Изненадан, вдигам поглед от листчето. Кинко ми хвърля унищожителни погледи.

— Не си загубил никакво време, преди да почнеш да си търсиш покровители, а? — изсъсква той.

Вагоните не са подредени по ред на номерата и ми трябва известно време, докато успея да намеря вагон 48. Когато най-после го откривам, виждам, че е боядисан в бургундскочервено и върху боята с трийсетсантиметрови букви е изписано: „Братя Бензини: най-великолепното шоу на земята“. Точно под надписа, вдълбано с релефни букви, едва доловими под блестящия нов слой боя, има и друго име: „Цирк братя Кристи“.

— Якоб! — разнася се от един прозорец гласът на Марлена. Няколко секунди по-късно тя се появява на платформата в края на вагона, навежда се през парапета и полата й се завърта около нея. — Якоб! О, колко се радвам, че успя да дойдеш! Моля, заповядай, влез!

— Благодаря — казвам, като се оглеждам наоколо. Качвам се на влака и тръгвам след нея по вътрешния коридор и през втората врата.

Купето е обзаведено разкошно. Освен това е и номерирано погрешно, тъй като заема половината вагон и в него е включена поне една допълнителна стая, входът на която е закрит с дебела завеса от кадифе. Стените на голямото помещение са облицовани с орехово дърво, а мебелите са покрити с дамаска. Има и част, отделена за трапезария, както и пулманова кухня 21.

— Моля, настани се удобно — подканя ме Марлена и ми посочва един стол. — Август ще дойде само след минутка.