Сара Груън - Вода за слонове

— Кинко… Уолтър… извинявай.

— За теб съм Кинко, приятелче. Само приятелите ми могат да ми викат Уолтър.

Отивам в ъгъла и се отпускам върху конския чул, който използвам за одеяло. Кинко помага на Куини да се качи на леглото и ляга до нея. Погледът му е прикован в тавана така изпепеляващо, че почти очаквам да го подпали.

Не след дълго влакът излиза от гарата. За известно време ни преследват неколцина разгневени мъже, които размахват вили и бейзболни бухалки, не толкова да ни хванат, колкото да се сдобият с история, която да разказват на семействата си, когато седнат да вечерят. Ако целта им наистина беше сбиване, имаха повече от достатъчно време за това, преди да потеглим.

Всъщност мога да им вляза в положението: в крайна сметка жените и децата им са чакали от дни, за да видят цирка, а самите те най-вероятно са очаквали с нетърпение да се насладят на някои от другите забавления, мълвата за които се разнася от ухо на ухо — забавленията, предлагани в самия край на територията ни. А сега, вместо да вкусят от прелестите на великолепната Барбара, ще бъдат принудени да се задоволят с порнографските списания. Да, определено мога да разбера защо са напушени.

Двамата с Кинко се друсаме напред-назад в недружелюбно мълчание, докато влакът набира скорост. Той чете, проснат на походното си легло, а Куини е отпуснала глава върху краката му. През повечето време кучето спи, но когато е будно, не откъсва очи от мен. Аз седя на чула, пребит от умора, но все още не дотам, че да легна и да понеса нападенията на бълхите и миризмата на плесен.

Когато решавам, че е станало време за обяд, се изправям и се протягам. Очите на Кинко се стрелват иззад книгата му към мен и после пак се връщат към страницата.

Отивам при конете и гледам отвисоко техните редуващи се черни и бели гърбове. Когато ги натоварихме отново на влака, ги разместихме така, че да дадем на Сребърна звезда пространство от четири свободни клетки. Въпреки че се намират на непривични за тях места, конете не изглеждат обезпокоени, вероятно защото ги поставихме в предишния ред. Имената, издълбани в дървото на клетките, не съответстват на настоящите им обитатели, но мога да се досетя кой кой е. Четвъртият отвън навътре е Блеки. Чудя се дали нравът му прилича на този на неговия човешки съименник.

Не виждам Сребърна звезда, което означава, че трябва да е легнал на пода. Това е и добро, и лошо. Добро е, защото така не натоварва краката си, и лошо, защото означава, че го боли толкова много, че не иска да стои прав. Поради начина, по който са издигнати клетките, не мога да проверя как е, преди да спрем и да свалим от влака другите коне.

Сядам срещу отворената врата и се заглеждам в бягащия пейзаж, докато навън не става тъмно. Накрая се накланям настрана, смъквам се на пода и заспивам.

Струва ми се, че са изтекли едва няколко минути, когато спирачките на влака започват да скърцат. Вратата към стаята на козите се отваря почти незабавно и Кинко и Куини излизат в грубо измайсторения своеобразен коридор. Кинко обляга рамо срещу стената. Ръцете му са напъхани дълбоко в джобовете и той се старае да не даде никакъв знак, че забелязва присъствието ми. Когато влакът най-после окончателно спира, той скача на земята, обръща се и плясва два пъти с ръце. Куини скача в прегръдката му и двамата се скриват от погледа ми.

Изправям се на крака и надниквам през отворената врата.

Намираме се на железопътни релси по средата на нищото. Другите две секции на влака също са спрели: простират се пред нас по половин миля.

В светлината на ранното утро виждам как хората слизат от влака. Артистите навъсено протягат схванатите си тела и се събират на групички, за да си поговорят, докато работниците разтоварват рампите и свалят добитъка.

Август и неговите хора пристигат след броени минути.

— Джо, заеми се с маймуните — разпорежда се Август. — Пийт, Отис, разтоварете тревопасните и ги напойте, става ли? Използвайте потока, а не поилките. Трябва да пестим водата.

— Но недейте да сваляте Сребърна звезда — обаждам се аз.

Настава продължително мълчание. Мъжете поглеждат първо към мен, а после и към Август, чийто поглед е твърд като стомана.

— Да — кима най-после той, — точно така. Недейте да сваляте Сребърна звезда.

Обръща се и се отдалечава. Останалите мъже ме гледат с разширени от смайване очи.

Налага се да се позатичам малко, за да настигна Август.

— Извинете — казвам, като се изравнявам с него и тръгвам отстрани. — Не исках да прозвучи така, сякаш издавам заповед.