Сара Груън - Вода за слонове

Чичо Ал е ужасен, че някой друг може да го изпревари и да отмъкне Чарлс изпод носа му, ето защо отчаяно иска да стигне дотам пръв. Поради което, макар че плакатите ни са разлепени из целия Саратога Спрингс, въпреки че според плана трябваше да направим тук двудневен престой и току-що са ни доставили 2200 филии хляб, 116 фунта масло, 360 дузини яйца, 1570 фунта месо, 11 сандъка кисело зеле, 105 фунта захар, 24 щайги портокали, 52 фунта свинска мас, 1200 фунта зеленчуци и 212 кутии кафе; въпреки тоновете сено, ряпа, цвекло и какви ли не фуражи за животните, които са наблъскани отзад в палатката с менажерията; въпреки стотиците хора, дошли от града, струпани на ръба на парцела дори в този момент, първо въодушевени, после озадачени, а сега все по-гневни; въпреки всичко това си прибираме нещата и потегляме.

Готвачът е близо до апоплексия. Агентът заплашва да напусне. Главният коняр е бесен и налага обсадените хора от Летящия ескадрон със страст.

Всеки един в това шоу вече е изминавал този път. Най-голямата им тревога е, че по време на тридневното пътуване към Жолиет няма да получават достатъчно храна. Готвачите правят всичко по силите си, като се опитват да натоварят колкото се може повече провизии в основния влак и обещават да раздадат дюкис 16 — очевидно някакъв вид ястие в опаковка — при първа възможност.

Когато Август разбира, че ни предстои тридневно пътуване на бързи обороти, изригва дълга поредица от проклятия и ругатни, а после започва да крачи напред-назад, като праща чичо Ал по дяволите и лае заповеди на нас, останалите. Докато мъкнем колкото се може повече храна за животните обратно към влака, Август се изгубва, за да се опита да убеди — или, ако се наложи, да подкупи — стюарда от готварницата да се раздели с част от храната, предвидена за хората.

Аз и Диамантения Джо пренасяме кофи карантия от задната част на палатката с менажерията обратно към влака. Карантията идва от местните кланици и е направо отвратителна — воняща, кървава и лигава. Поставяме кофите точно от вътрешната страна на входа на вагоните с животни. Обитателите им — камили, зебри и други тревопасни — ритат, вдигат врява и изразяват недоволството си по всички възможни начини, но ще трябва да пътуват заедно с месото, защото няма къде другаде да го сложим. Големите котки пътуват в парадните клетки най-отгоре върху вагоните платформи.

Когато свършваме, отивам да потърся Август. Намирам го зад готварницата да товари една ръчна количка с остатъците, които е успял да измоли от готвачите.

— Натоварили сме всичко — съобщавам. — Трябва ли да направим нещо за водата?

— Изпразнете кофите и пак ги напълнете. Вагонът с водата вече е пълен, но няма да има достатъчно за три дни. Ще трябва да спрем някъде по пътя. Чичо Ал може да е упорит стар гарван, но не е глупак. Никога няма да рискува да загуби животните. Няма ли животни, няма и цирк. Натоварихте ли всичкото месо?

— Толкова, колкото можа да се побере във вагона.

— Месото е най-важно. Ако трябва да изхвърлите част от сеното, за да направите място за месото, изхвърлете го. Котките са по-ценни от тревопасните.

— Натъпкали сме всяко ъгълче от вагона. Освен ако Кинко и аз не се преместим да спим някъде другаде, там няма място дори за една игла.

Август обмисля отговора си, потупвайки с пръст по свитите си устни.

— Не — изрича най-после. — Марлена за нищо на света няма да позволи да качим месо при конете й.

Сега поне знам на кое стъпало се намирам. Дори това стъпало да е по-ниско от котките.

Водата на дъното на ведрата за конете е потъмняла и в нея плуват овесени зърна, но е вода така или иначе, затова изнасям ведрата отвън, свалям ризата си и изсипвам това, което е останало върху ръцете, главата и гърдите си.

— Май не се чувстваме особено свежи, а, док 17? — подхвърля Август.

Стоя приведен напред и от косата ми капе вода. Избърсвам очите си с ръка и се изправям.

— Съжалявам. Не видях да има друга вода, а така или иначе тази щях да я изхвърля.

— Не, не, няма нищо, няма нищо. Не можем да очакваме от нашия ветеринар да живее като прост работник, нали така? Ще ти кажа какво ще направим, Якоб. Сега вече е късно за това, но когато пристигнем в Жолиет, ще уредя да получаваш своя собствена вода. Артистите и шефовете получават по две ведра на човек и дори повече, ако си готов да дадеш нещо на този, който отговаря за водата — казва той, потривайки палец срещу пръстите си. Освен това ще те свържа с Понеделнишкия човек и ще видя какво мога да направя, за да те уредим с още един чифт дрехи.