Сара Груън - Вода за слонове

От спалните вагони в края на влака, които очевидно са и по-луксозни, се появяват артисти. Йерархията е ясна: колкото по-близо си до края на влака, толкова по-впечатляващо е жилището ти. Самият чичо Ал се измъква от един вагон точно пред служебния вагон. Не мога да не забележа, че двамата с Кинко сме онези двама човешки обитатели на влака, които заемат място най-близо до машината.

— Якоб!

Обръщам се. С широки крачки към мен се е запътил Август. Ризата му е педантично чиста, брадичката — гладка. Очевидно напомадената му коса е била вчесана съвсем наскоро.

— Как си тази сутрин, момчето ми? — пита той.

— Добре — отвръщам. — Само малко уморен.

— Този малък трол притесни ли те по някакъв начин?

— Не — отговарям. — Държа се съвсем любезно.

— Хубаво, хубаво — той плясва с ръце. — В такъв случай какво ще кажеш да хвърлиш едно око на онзи кон? Не вярвам да е нещо сериозно. Марлена ужасно ги е разглезила. А, ето я и самата малка госпожица. Ела насам, скъпа — провиква се той бодро. — Искам да те запозная с Якоб. Той ти е голям почитател.

Усещам как се обливам в червенина.

Тя спира до Август и ми се усмихва, докато той се обръща към вагона с животните.

— Приятно ми е — тя протяга ръка. Дори отблизо прилича забележително на Катрин — фини черти, бледа като порцелан кожа с няколко лунички на носа, искрящи сини очи и коса, която е точно толкова тъмна, че да не й подхожда определението „руса“.

— Удоволствието е мое — отвръщам с болезненото съзнание, че не съм се бръснал от два дни, че дрехите ми са втвърдени от засъхналата по тях тор и че миризмата на тор не е единственият неприятен аромат, който се разнася от тялото ми.

Тя леко навежда глава.

— Я ми кажи, нали точно теб видях вчера? В менажерията?

— Не, не мисля — инстинктивно прибягвам към лъжата.

— Да, ти беше. Точно преди представлението. Когато клетката на шимпанзето се затръшна и се затвори.

Хвърлям поглед към Август, но той все още гледа на другата страна. Тя проследява погледа ми и сякаш разбира.

— Не си от Бостън, нали? — пита с понижен глас.

— Не. И никога не съм бил.

— Хмм — клати глава. — И все пак ми се струва, че отнякъде те познавам. Е, добре — продължава тя бодро, — Оги казва, че си ветеринар.

При звука на името си Август се обръща към нас.

— Не съм — отвръщам. — Искам да кажа, не точно.

— Просто се опитва да скромничи — намесва се Август. — Пийт! Хей, Пийт!

Пред вратата на товарния вагон с животните група мъже наместват рампа с вградени странични стени. Един от тях, висок и тъмнокос, се обръща.

— Да, шефе?

— Свали първо другите и после докарай тук Сребърна звезда, става ли?

— Става.

След като по рампата преминават единайсет коня — пет бели и шест черни, Пийт отново влиза във вагона, за да се върне само секунда по-късно.

— Сребърна звезда не иска да помръдне, шефе.

— Накарай го — заповядва Август.

— Да не си посмял! — обажда се Марлена и хвърля на Август унищожителен поглед, след което се отправя по рампата с маршовата стъпка на войник, тръгнал на поход, и се скрива във вагона.

Двамата с Август оставаме да чакаме отвън, заслушани в отчаяните молби и цъкането с език, долитащи от вътрешността на влака. След няколко минути Марлена се появява на вратата, придружена от арабския жребец със сребърната грива.

Момичето излиза на рампата преди коня, цъка с език и му шепне окуражително. Той вдига глава и се отдръпва назад. Най-накрая тръгва след нея надолу по рампата, но главата му летаргично се люлее на всяка стъпка. Когато стига до земята, се дръпва назад с такава сила, че почти сяда на хълбоците си.

— Господи, Марлена, нали каза, че само малко не го бивало! — възкликва Август.

Лицето й е станало пепеляво.

— Така беше. Вчера изобщо не беше толкова зле. От няколко дни нещо понакуцва, но изобщо не беше така.

Тя цъка с език и дърпа коня, докато най-накрая той стъпва на земята. Остава така, с извит гръб и съсредоточил цялата си тежест върху задните крака. Замръзвам на мястото си. Това е класическата стойка при ламинит 14, като че ли конят върви върху яйчени черупки.

— Какво смяташ, че е? — пита Август.

— Дай ми една минута — казвам, въпреки че съм деветдесет и девет процента сигурен каква е диагнозата. — Имате ли инструменти, с които да проверя копитото?

— Не, но ковачът има. Да пратя ли Пийт?

— Не още. Може да не ми потрябват.

Прикляквам до лявото рамо на коня и прокарвам ръце надолу по крака му, от рамото до глезена. Той дори не трепва. Полагам длан върху предната част на копитото му. Усещам пареща горещина. Поставям палеца и показалеца си отзад на глезена му. Артерията му пулсира силно под пръстите ми.