Сара Груън - Вода за слонове

— Нали знаете, че не съм глух! — провиквам се от леглото си. — Просто стар!

Доктор Рашид подава глава в стаята, хвърля поглед към мен и хваща сестрата за лакътя. Двете се отдалечават надолу по коридора и излизат от слуховия ми обхват.

Тази вечер в хартиената ми чашка се появява едно допълнително хапче. Хапчетата са вече в ръката ми, преди да забележа новото допълнение към лекарствата си.

— Какво е това? — питам, като го побутвам с пръст. Обръщам го и го поглеждам от другата страна.

— Кое? — прави се, че не разбира сестрата.

— Това — забивам пръст в новопоявилото се хапче. — Ето това тук. Ново е.

— Нарича се „Елавил“.

— За какво служи?

— Ще ви помогне да се почувствате по-добре.

— За какво служи? — повтарям.

Тя не отвръща нищо. Вдигам очи към нея и погледите ни се срещат.

— Против депресия — отговаря най-после сестрата.

— Няма да го изпия.

— Господин Янковски…

— Аз не съм в депресия.

— Доктор Рашид го предписа. От него ще…

— Искате да ме дрогирате. Искате да ме направите кротък като овца, която безропотно си яде желето. Няма да го изпия, казвам ви.

— Господин Янковски, освен вас имам дванайсет други пациенти, за които трябва да се погрижа. Сега ви моля да си изпиете хапчето.

— Мислех, че сме обитатели.

Всяка черта на мършавото й лице се втвърдява.

— Ще изпия другите, но не и това — заявявам и захвърлям хапчето, което полита във въздуха по дъговидна траектория и се приземява на пода. Натъпквам другите в устата си. — Къде ми е водата? — изричам с отвратително изкривяване на думите, защото се опитвам да задържа хапчетата по средата на езика си.

Тя ми подава една пластмасова чаша, взема хапчето от пода и отива в банята ми. Чувам я как пуска водата в тоалетната. После се връща.

— Господин Янковски, ще ви донеса още един „Елавил“ и ако не го изпиете, ще повикам доктор Рашид, която ще ви предпише инжекция вместо хапче. По един или друг начин ще изпиете този „Елавил“. От вас зависи как.

Когато донася хапчето, го поглъщам. Петнайсет минути по-късно все пак ми правят инжекция, не „Елавил“, нещо друго, но все пак не е честно нали изпих проклетото хапче.

След броени минути съм се превърнал в овца, която безропотно си яде желето. Е, поне овца със сигурност. Но тъй като продължавам да си спомням инцидента, докарал ме до това наказание, осъзнавам, че ако в този момент някой ми донесе желе, което е прекарало шарка и ми каже да го изям, ще го направя.

Какво са ми направили?

Вкопчвам се в гнева си с всяка човешка частица, която е останала в разрушеното ми тяло, но няма полза. Гневът се отдръпва от мен като вълна от бряг. Все още разсъждавам над този тъжен факт, когато осъзнавам, че тъмнината на съня е започнала да обвива мозъка ми, че е била там от доста време, изчаквайки благоприятния момент за нападението си и набирала сила с всяко завъртане. Отказвам се да подклаждам яростта у себе си — и бездруго вече го правя просто заради принципа — и си отбелязвам да не забравя утре сутрин пак да се ядосам. След което си позволявам да ме унесе сънят, защото няма как да му се противопоставя.

Влакът изскърцва, съпротивлява се на нарастващата сила на спирачките. След няколко минути отеква дълъг, пронизителен писък, огромният железен звяр се разтърсва, спира и издиша.

Кинко отмята одеялото си и се изправя. В цял ръст е не по-висок от метър и двайсет, ако има и толкова. Протяга се, прозява се, премлясква с устни и почесва главата, мишниците и тестисите си. Кучето танцува около краката му и късо отрязаната му опашка енергично се развява във въздуха.

— Хайде, Куини — казва той и го вдига от пода. — Искаш да излезеш навън ли? Куини иска да излезе навън? — залепва целувка точно в средата на оцветената в кафяво и бяло глава на женския териер и прекосява малката стаичка.

Наблюдавам го, свит под своя измачкан конски чул.

— Кинко? — викам.

Ако не бе затръшнал вратата с такава ярост, навярно щях да си помисля, че не ме е чул.

Спрели сме на един страничен коловоз зад Летящия ескадрон, който явно е пристигнал преди няколко часа. Градът от палатки вече е издигнат за радост на събралата се тълпа от граждани. Върху Летящия ескадрон седят деца на цели редици и гледат наоколо с блестящи очи. Родителите им са се струпали отдолу, стиснали ръцете на по-малките им братчета и сестричета, и сочат едно или друго от чудесата, които се появяват пред очите им.

Работниците от главния влак слизат от спалните вагони, палят цигари и се отправят през тълпата към готварницата, чието знаме в синьо и оранжево е вече вдигнато, а от казана до него изригва пара — радостно свидетелство за присъствието на готова закуска във вътрешността на походната кухня.