Сара Груън - Вода за слонове

В пет часа една слаба сестра с конска физиономия се появява в края на дневната.

— Готов ли сте да вечеряте, господин Янковски? — пита тя, като вдига с ритник спирачките ми и ме завърта в обратна посока.

— Уф! — изпуфтявам, недоволен, задето не е изчакала да й отговоря, преди да премине към действие.

Когато стигаме до трапезарията, тя насочва количката ми към моята обичайна маса.

— Не, чакайте! — отсичам. — Днес не искам да седя там.

— Не се тревожете, господин Янковски — отвръща тя, — сигурна съм, че господин Макгинти вече ви е простил заради снощната случка.

— Да, но аз не съм му простил. Искам да седна там — и посочвам към друга една маса.

— Но там не седи никой — възразява тя.

— Именно.

— О, господин Янковски, защо просто не ми позволите да…

— Просто ме оставете там, където ви помолих, дявол да го вземе!

Количката ми спира и зад нея се възцарява мъртвешка тишина. След няколко секунди започваме отново да се движим. Сестрата ме паркира на избраната от мен маса и излиза. Когато се връща, за да тресне пред мен една чиния, устните й са строго свити.

Най-неприятната част да седиш сам на масата си е това, че няма какво да те разсейва, принуден си да слушаш разговорите на другите. Не че подслушвам, просто не мога да не ги чуя. Повечето от тях говорят за цирка и в това няма проблем. Проблемът е там, че дъртият гадняр Макгинти се е разположил на моята обичайна маса при моите приятелки от нежния пол и се държи като крал Артур на Кръглата маса. И това не е всичко. Очевидно е казал на някого, който работи в цирка, че е носил вода за слоновете, и те са му сменили билета с билет за предно място! Невероятно! И ето го сега, седи и дрънка безспир за специалните привилегии, които е получил, докато Хейзъл, Дорис и Норма му хвърлят възхитени погледи.

Не мога повече да търпя. Свеждам поглед надолу към чинията си. Вътре има нещо задушено под тънка прозрачна заливка и до него купчинка, която ми прилича на болно от шарка желе.

— Сестро! — излайвам. — Сестро!

Една от сестрите вдига очи и среща погледа ми. Очевидно е, че не съм тръгнал да умирам, затова жената изминава пътя до мен с доста спокойна крачка.

— Какво мога да направя за вас, господин Янковски?

— Можете да ми донесете някаква истинска храна.

— Моля?

— Истинска храна. Нали разбирате, онова, което ядът хората вън от това място.

— О, господин Янковски…

— Не ми викайте „О, господин Янковски“, млада госпожице. Това е бебешка храна, а доколкото знам, аз не съм на пет години. На деветдесет съм. Или на деветдесет и три.

— Това не е бебешка храна.

— Бебешка храна е и още как. Вътре няма нищо. Само вижте… — прокарвам вилицата си през покритата със заливка купчина. Тя се разпада на клисави късчета и вилицата остава в ръката ми, покрита единствено с малко заливка. — Вие на това храна ли му викате? Искам да получа нещо, в което да мога да забия зъбите си. Нещо, което да хрущи между тях. А какво точно трябва да бъде това? — питам, побутвайки купчинката червено желе? То се разтриса яростно, като женска гърда, която едно време познавах.

— Това е салата.

— Салата ли? Виждате ли някакви зеленчуци там вътре? Защото аз не виждам.

— Това е плодова салата — гласът й е спокоен, но се усеща, че се насилва, за да го запази такъв.

— А плодове виждате ли?

— Да, в действителност виждам — отвръща тя, сочейки към една пъпчица от шарка. — Ето тук. И тук. Това е парченце банан, а това е грозде. Защо не я опитате?

— Защо вие не я опитате?

Тя скръства ръце на гърдите си. Превзетата старомодна учителка е загубила търпение.

— Тази храна е за обитателите на дома. Менюто е съставено специално от диетолог, който е специалист по гериатрия…

— Не я искам. Искам истинска храна.

В трапезарията се възцарява гробовна тишина. Оглеждам се. Всички очи са приковани в мен.

— Какво? — питам високо. — Толкова много ли искам? Никой тук ли не иска истинска храна? Не може на всички вас да ви харесва тази… тази… кашица? — поставям ръка на ръба на чинията си и я побутвам настрана.

Съвсем лекичко.

Наистина.

Чинията ми прелита през цялата ширина на масата и се разбива на пода.

Призована е доктор Рашид. Тя сяда до леглото ми и започва да ми задава въпроси, на които се опитвам да отговоря колкото се може по-любезно, но съм толкова уморен да се отнасят с мен сякаш съм неблагонадежден, че се боя, че съм оставил у нея впечатление на някакъв капризен чудак.

След половин час, прекаран в разговор, тя моли сестрата да я придружи навън в коридора. Напрягам се да чуя какво си говорят, но старите ми уши, колкото и да са огромни, улавят единствено откъслечни изрази като „дълбока депресия“ и „проявява се под формата на агресия, което е често срещано при старите хора“.