Сара Груън - Вода за слонове

На това място ме приковава с поглед, като че ли ме предизвиква да посмея да проговоря.

— Сега си обирай крушите — и ме отпъжда с ръка. — Ърл, покажи му къде е вратата. Изчакай да видиш червена светлина, преди да го хвърлиш навън; не ми се ще да се забърквам в проблеми, задето съм наранил милото мамино детенце.

— Чакай малко, Ал — обажда се Август и се подсмихва с вид на човек, който безкрайно се забавлява. — Ал позна ли? Колежанче ли си?

Чувствам се като мишка, която котките си подхвърлят една на друга, за да си поиграят с нея.

— Бях.

— И какво учеше? Нещо за изящните изкуства може би? — в очите му светва подигравателно пламъче. — Румънски народни танци? Литературната критика на Аристотел? Или може би, господин Янковски, си получил музикална степен за свирене на акордеон?

— Следвах ветеринарна медицина.

Държанието му се променя моментално и изцяло.

— Ветеринарно училище ли? Ветеринар ли си?

— Не точно.

— Какво искаш да кажеш с това „не точно“?

— Не издържах последните си изпити.

— Защо?

— Просто не ги издържах.

— А тези последни изпити, те са били в последната ти година, така ли?

— Да.

— Кой колеж?

— „Корнел“.

Август и чичо Ал се споглеждат.

— Марлена каза, че Сребърна звезда нещо не го бива — подхваща Август. — Искаше да накарам агента, който се занимава с уреждането на представленията, да му осигури преглед при ветеринар. Май не схвана, че предварителният агент вече бе заминал предварително, откъдето му идва името.

— Какво предлагаш? — пита чичо Ал.

— Дай да оставим хлапето да му хвърли един поглед на сутринта.

— А къде предлагаш да го сложим тази нощ? Навсякъде е претъпкано до пръсване — грабва пурата си от пепелника и почуква с нея по ръба му. — Предполагам, че бихме могли просто да го изпратим навън на платформите.

— По-скоро си мислех за вагона с цирковите животни — подхвърля Август.

Чичо Ал се намръщва.

— Какво? При конете на Марлена?

— Да.

— Имаш предвид там, където бяха козите? Нали там спеше онова малко лайно… как се казваше? — щраква с пръсти. — Стинко? Кинко? Онзи клоун с кучето?

— Точно така — усмихва се Август.

Август ме превежда по обратния път през спалните вагони, докато накрая се озоваваме върху малка платформа точно пред задната част на вагон за добитък.

— Умееш ли да пазиш равновесие, Якоб? — пита любезно Август.

— Така мисля — отвръщам.

— Добре — кимва и без повече приказки се навежда напред, улавя се за нещо отстрани на вагона и чевръсто се покатерва на покрива.

— Исусе Христе! — виквам и впервам тревожен поглед най-напред на мястото, където изчезна Август, а после към откритите връзки и металните пръчки, които минават под вагоните. Влакът се друсва на един завой; отмятам ръце назад в опит да запазя равновесие и дишането ми се учестява.

— Хайде идвай! — разнася се вик от покрива.

— Как, по дяволите, го направи? За какво се хвана?

— Има стълба, точно отстрани. Само се наведи и се пресегни. Ще я напипаш.

— Ами ако не я напипам?

— Тогава предполагам, че ще трябва да се сбогуваме, нали така?

Предпазливо пристъпвам към ръба на платформата и виждам едва-едва ръба на тънка желязна стълба.

Приковавам очи в него и избърсвам ръце в панталона си. После се навеждам напред.

Дясната ми ръка напипва стълбата. Вкопчвам се с всички сили с лявата ръка, докато дясната най-после успява да прехвърли ширината й и да се улови стабилно от другата й страна. Стоварвам крака върху първото стъпало и се държа здраво, опитвайки се да си поема дъх.

— Добре тогава, давай!

Поглеждам нагоре. Ухилен, Август наднича към мен и косата му плющи от вятъра.

Покатервам се на покрива. Август се отмества, за да ми направи място и когато сядам до него, ме потупва по рамото.

— Обърни се. Искам да ти покажа нещо.

Посочва надолу към влака. Той се извива зад нас като огромна змия, свързаните един с друг вагони се полюшват и се накланят на една страна, докато влакът взема един завой.

— Не е ли красиво, Якоб? — пита Август. Поглеждам отново към него. Той се взира право в мен и очите му блестят. — Но не толкова красиво, колкото моята Марлена, нали така? — изплезва се и ми намигва.

Преди да успея да протестирам, той се изправя и изпълнява танц на покрива на вагона.

Проточвам врат и започвам да броя вагоните с животни. Установявам, че са най-малко шест.

— Август?

— Какво? — пита той, спирайки по средата на едно завъртане.