Сара Груън - Вода за слонове

Кемъл започва да кашля и усилието разтърсва цялото му тяло. Поглеждам да видя дали не му трябва потупване по гърба, но той протяга ръка да ме спре. Поема си дъх, кашля и после се изплюва. Накрая пресушава бутилката, избърсва уста с опакото на ръката си и поглежда към мен, измервайки ме от глава до пети.

— Слушай — започва той, — няма да се опитвам да си пъхам носа в твоите работи, но мога да кажа, че не си започнал да скиташ отдавна. Прекалено си чистичък, дрехите ти са хубавки и нямаш нищо свое в целия свят. По пътя човек събира разни неща, може би не приятни неща, но ги събира тъй или иначе. Не че се опитвам да си чеша езика или нещо подобно, но момче като теб не бива да скита по пътищата. Аз съм скитал и ти казвам, че това не е никакъв живот — ръцете му се отпускат върху свитите му колене, а лицето му се извръща към моето. — Ако имаш живот, към който да се върнеш, смятам, че точно това трябва да направиш.

Минава миг, преди да съм в състояние да отговоря, а когато го правя, гласът ми се пречупва:

— Нямам.

Той ме наблюдава още малко и кима.

— Съжалявам да го чуя.

Тълпата се разпръсва, като се упътва от голямата шатра към паркинга и по-нататък, към покрайнините на града. Иззад голямата палатка в небето се издига един балон, следван от дълъг детски писък. Избухва смях, чува се шум от запалени автомобилни двигатели и приповдигнати въодушевлени гласове.

— Можеш ли да повярваш, че успя да се наведе така?

— Мислех, че ще умра, когато онзи клоун захвърли долните си гащи.

— Къде е Джими? Ханк, Джими при теб ли е?

Кемъл ненадейно се изправя на крака.

— Ха! Ето го и него! Кучият му син!

— Кой?

— Чичо Ал! Идвай! Сега е моментът да те вкараме в шоуто.

И закуцуква нанякъде с по-бърза крачка, отколкото съм допускал, че е способен. Изправям се и тръгвам след него.

Няма как да объркаш чичо Ал с някого другиго. Думите „управител на цирка“ са изписани по цялата му външност, от яркочервеното му палто и бели бричове до цилиндъра на главата му и напръсканите с лак мустаци. Движи се през тълпата като ръководител на парад, кръглият му корем шества пред него, а заповедите излизат от устата му с дълбок, кънтящ глас. Спира, колкото да позволи пред него да мине клетката на един лъв и после продължава да върви през група мъже, които се борят с навит на руло брезент. Без да забавя крачка, той плясва един от тях по главата, мъжът надава вик и се обръща, разтривайки ухото си, но чичо Ал вече е отминал, следван от придружителите си.

— Това ми напомня — обажда се Кемъл през рамо, — каквото и да става, не споменавай за „Ринглинг“ пред чичо Ал.

— Защо не?

— Просто недей.

Кемъл забързано докуцуква до чичо Ал и му препречва пътя.

— Ъъъ, здравейте — изрича той с подчертано хленчещ, угоднически глас. — Чудех се дали не бих могъл да поговоря за малко с вас, сър?

— Не сега, момче. Не сега — прогърмява Ал, марширувайки покрай него като някой от есесовците в прегледите с новини, които дават по време на филмите. Кемъл немощно куца след него, навежда глава на една страна, после на другата и подтичва като изпаднало в немилост кутре.

— Само един миг, сър. Просто се чудех дали на някого от отделите не му трябват още хора.

— Мислиш да си сменяш попрището, а?

Гласът на Кемъл се извисява като сирена:

— О, не, сър. Не аз. Аз съм си щастлив на своето си място. Да, сър, щастлив съм като мида 10, точно така — и избухва в маниакален кикот.

Разстоянието помежду им се увеличава. Кемъл започва да се препъва и накрая спира.

— Сър? — провиква се той през все по-увеличаващото се разстояние, което ги дели. Окончателно се отказва от всякакъв опит да настигне управителя. — Сър?

Чичо Ал е изчезнал, погълнат от море от хора, коне и фургони.

— По дяволите. По дяволите! — избухва Кемъл, смъква шапката от главата си и ядно я захвърля на земята.

— Всичко е наред, Кемъл — успокоявам го. — Благодаря, че се опита.

— Не, не е наред! — крещи той.

— Кемъл, аз…

— Просто не го казвай. Не желая да го чувам. Ти си добро дете и аз няма да стоя и да те гледам как се мотаеш напред-назад без настроение само защото тоя дебел дърт недоволник нямал време. Просто няма. Тъй че имай малко уважение към по-възрастните от теб и не ме тормози.

Очите му горят.

Навеждам се, вдигам шапката му от земята и я отупвам от прахта, след което я протягам към него.

Минава един миг и той я поема.

— Добре тогава — изтърсва пресипнало, — предполагам, че така става.

Кемъл ме завежда до един фургон и ми нарежда да изчакам отвън. Облягам се срещу едно от големите застопорени колела и запълвам времето си, като вадя тресчици изпод ноктите си и дъвча дълги стръкове трева. В един момент главата ми увисва летаргично напред, готов съм всеки миг да заспя.