Сара Груън - Вода за слонове

— Скочи във влака в движение, сър. Заварих го как се промъква в спалния вагон.

— Сигурен ли си? — пита чичо Ал, всмуква лениво от пурата си и я поставя на ръба на намиращия се наблизо пепелник. Обляга се назад на стола си и изучава картите си, оставяйки дима да се измъкне през ъгълчетата на устата му. — Приемам тройката ти и вдигам с пет — обявява той, като се навежда напред и мята купчина пулове в банката.

— Искате ли да му покажа вратата? — пита Ърл, приближава се към мен, хваща ме за реверите и ме вдига от пода. Напрягам се и стягам юмруци около китките му, готов да се вкопча в него, ако се опита отново да ме хвърли. Премествам поглед от чичо Ал към долната половина на лицето на Ърл — единствената част от него, която мога да видя — и после обратно.

Чичо Ал прибира картите си и ги поставя внимателно на масата.

— Не още, Ърл — казва, посяга към пурата и отново вдъхва дима й. — Пусни го долу.

Ърл ме оставя на пода с гръб към чичо Ал, след което отнемай къде дава вид, че се опитва да приглади якето ми.

— Ела насам — заповядва чичо Ал.

Подчинявам се, предоволен да се отдалеча от обсега на Ърл.

— Не смятам, че съм имал честта — казва чичо Ал и издишва облак дим. — Как ти е името?

— Якоб Янковски.

— А ще благоволиш ли да ми кажеш какво си въобразява Якоб Янковски, че търси в моя влак?

— Търся си работа — заявявам.

Чичо Ал продължава да ме гледа, мисли задълбочено, лениво изпускайки облаци дим. Поставя ръце на корема си и бавно започва да потупва жилетката си.

— Някога работил ли си в цирк, Якоб?

— Не, сър.

— Бил ли си някога на цирково представление, Якоб?

— Да, сър. Разбира се.

— На кое?

— На „Братя Ринглинг“ — отвръщам. Зад себе си чувам рязко поемане на дъх, което ме кара да обърна глава. Очите на Ърл са широко разтворени и в тях се чете предупреждение.

— Но беше ужасно, просто ужасно — добавям бързо, като се извръщам пак към чичо Ал.

— Сигурен ли си? — пита чичо Ал.

— Да, сър.

— А гледал ли си нашето представление, Якоб?

— Да, сър — отговарям и усещам как по бузите ми се плъзва червенина.

— И как ти се стори?

— Беше много… зрелищно.

— Кой номер ти хареса най-много?

Отвръщам наслуки, съчинявайки напосоки отговора си:

— Онзи с черните и бели коне. И момичето в розово. С пайетите.

— Чу ли това, Август? Момчето си пада по твоята Марлена.

Мъжът срещу чичо Ал се надига и се обръща. Разпознавам го — онзи от менажерията, само дето сега е без цилиндър. Фино изваяното му лице е безучастно, а тъмната му коса блести от помада. Има и мустаци, но за разлика от чичо Ал, неговите достигат само до краищата на устните му.

— И така, какво точно си представяш, че можеш да правиш? — пита чичо Ал, навежда се напред и вдига от масата чашата си. Разклаща я така, че съдържанието й се завърта, и я пресушава на една глътка. Отнякъде мигновено изниква сервитьор и отново я напълва.

— Готов съм да върша каквото и да е. Но ако е възможно, бих желал да работя с животни.

— Животни — повтаря той. — Чу ли това, Август? Момъкът иска да работи с животни. Предполагам, че искаш да носиш вода за слоновете?

Ърл се намръщва.

— Но, сър, ние изобщо нямаме…

— Млъквай! — виква чичо Ал и скача на крака. Ръкавът му забърсва чашата му и я събаря на килима. Той се взира в нея, свил юмруци и лицето му потъмнява все повече и повече. После оголва зъби и надава дълъг, нечовешки вой, като стоварва крак върху строшеното стъкло отново, и отново.

За миг настава абсолютна тишина, прекъсвана само от ритмичното трополене под краката ни. После сервитьорът се навежда и започва да събира парчетата стъкло.

Чичо Ал си поема дълбоко дъх и се извръща към прозореца, преплел ръце зад себе си. Когато най-сетне отново се обръща към нас, лицето му е възвърнало розовия си цвят. Около ъглите на устата му играе усмивка.

— Ще ти кажа как стоят нещата, Якоб Янковски — изплюва името ми така, като че ли има в устата си лош вкус. — Като тебе съм срещал хиляди. Смяташ, че не си ми ясен като отворена книга ли? Каква е работата? Да не би да си се скарал с майчето? Или просто си търсиш някое и друго приключение между два семестъра?

— Не, сър, изобщо не е така.

— Пет пари не давам как е, защото даже и да ти дам работа в шоуто, ти няма да оцелееш дори една седмица. Дори един ден. Това шоу е като добре смазана машина и само най-коравите могат да работят в нея. Ти обаче няма откъде да знаеш какво означава да си корав, нали така, господин Колежанче?