Сара Груън - Вода за слонове

Подсмърквам и избърсвам от лицето си глупавите сълзи, като се опитвам да се съвзема, защото момичето отново е тук — онази дебеланка в розово. Или е била на работа цяла нощ, или съм загубил представа за времето. Ненавиждам, че не знам кое от двете е.

Също така ми се иска да можех да си припомня как й беше името, но не мога. Така стоят нещата, когато си на деветдесет. Или на деветдесет и три.

— Добро утро, господин Янковски — усмихва ми се и сестрата щраква ключа на лампата. Отива до прозореца и намества хоризонталните щори, за да пусне вътре слънчевата светлина. — Време е за ставане.

— За какво? — мръщя се.

— Защото добрият бог е решил да ви благослови, като ви подари още един ден — отвръща тя, като се приближава до мен. Пръстите й натискат един бутон на дъската на леглото ми, което веднага започва тихо да бръмчи. След няколко секунди вече седя изправен в него. — Освен това утре отивате на цирк.

Циркът! Значи не съм загубил един ден.

Тя поставя конусовиден накрайник за еднократна употреба на върха на един термометър и го пъхва в ухото ми. Това пъхане и ровене се повтаря всяка сутрин. Приличам на парче месо, изкопано от дъното на хладилника — подозират, че е негодно, докато не се докаже противното.

След като термометърът изписуква, сестрата запраща накрайника в кошчето за боклук и пише нещо в картона ми, после сваля от стената комплекта за мерене на кръвно.

— И така, в трапезарията ли искате да закусвате, или предпочитате да ви донеса нещо тук? — пита тя, докато увива меката част на уреда около ръката ми и започва да я напомпва.

— Не искам закуска.

— Хайде, хайде, господин Янковски — увещава ме тя, притиска стетоскопа в сгъвката на лакътя ми и гледа чертичката. — Трябва да пазите силите си.

Опитвам се да хвърля поглед на табелката с името й.

— И за какво? За да взема участие в някой маратон ли?

— За да не се разболеете и да трябва да пропуснете цирка — отговаря тя. След като апаратът е изпуснал въздуха си, тя го сваля от ръката ми и го окачва обратно на стената.

Най-после! Най-после мога да видя името й.

— В такъв случай предпочитам да закуся тук, Розмари — казвам, доказвайки по този начин, че си спомням името й. Да се преструваш, че всичко в главата ти си е на мястото не е лесна работа, но е важно. Все едно, не е като наистина да съм започнал да се смахвам. Просто имам повече неща, с които трябва да съм предпазлив, отколкото другите хора.

— Мога да заявя, че сте здрав като кон — обявява тя и добавя още едно, последно нещо към записа си, преди да затвори картона ми. — Обзалагам се, че ако се погрижите да наддадете малко, ще изкарате още десет години.

— Страхотно — отвръщам.

Когато Розмари пристига да ме паркира в трапезарията, я моля да ме остави до прозореца, за да мога да наблюдавам какво става в парка.

Денят е красив, слънцето наднича под пухкавите облаци. Което е много добре: спомням си съвсем ясно какво е да работиш в цирк, когато времето е гадно. Не че работата е като едно време, съвсем не. Чудя се дали дори изобщо все още се наричат „общи работници“ в наши дни. А спалните им помещения определено са се подобрили; само погледнете тези каравани. От някои даже стърчат сателитни чинии.

Скоро след обяда виждам първия обитател на частната болница, който поема нагоре по улицата в бутаната си от роднини количка. Десет минути по-късно навън се проточва същинска композиция от колички. Ето я Рути, о, и Нели Комптън, но какъв е смисълът да извеждат точно нея? Та тя е оглупяла като ряпа, дори няма да си спомни, че е излизала. А, ето и Дорис, това трябва да е нейният Рандъл, за когото говори постоянно. И онова копеле Макгинти. О, да, героят на деня, заобиколен от семейството си, с проснато върху коленете му одеяло. Най-вероятно разправя разни истории за слоновете, не се и съмнявам.

Зад голямата палатка се простира редица першерони, до един искрящо бели. Може би това са конете за прескоци? Такива коне винаги са бели, така че колофонът, който държи краката на жокеите прикрепени към гърбовете им, да не си личи.

Дори и да е свободен номер, няма причина да мисля, че може да стъпи и на малкия пръст на Марлена. Нищо и никой не може да се сравнява с Марлена.

Оглеждам се с надеждата да видя някой слон, и изпитвам равни части страх и разочарование.

Композицията от колички се завръща по-късно следобед със завързани към столовете балони и глупави шапки по главите на обитателите си. Някои дори държат торбички захарен памук в ръце! Този памук като нищо може да е вече на една седмица. По мое време захарният памук беше пресен, завит около хартиената шишарка направо от машината.