Сара Груън - Вода за слонове

— В кой вагон е Кинко?

Той внезапно се привежда.

— В този. Не си ли късметлия? — отваря един капак на покрива на вагона и изчезва.

Приближавам се до дупката на лакти и колене.

— Август?

— Какво? — отговаря глас от тъмнината.

— Има ли стълба?

— Не, просто се пусни.

Отпускам се в дупката, докато не увисвам на върховете на пръстите си, а после се стоварвам на пода. Посреща ме изненадано хихикане.

Между редовете дъски, които всъщност представляват стените на животинския вагон, влизат тънки ивици лунна светлина. От едната ми страна се простира редица коне. Плътно от другата се намира стена, която очевидно е допълнително направена.

Август пристъпва напред и блъсва вратата навътре. Тя се удря в стената отзад, разкривайки импровизирана стая, осветена от една керосинова лампа, която е поставена на обърната щайга близо до едно походно легло. На него се е проснало по корем едно джудже с разтворена книга пред себе си. Изглежда някъде на моята възраст и също като мен е червенокос. За разлика от моята обаче неговата коса направо стърчи успоредно на главата му, същинско гнездо от слама. Лицето, вратът и ръцете му са обсипани с безчет лунички.

— Кинко — представя ме Август отвратен.

— Август — отвръща джуджето, също така отвратено.

— Това е Якоб — казва Август, обикаляйки малката стаичка, и докато крачи из нея се навежда и пипа едно или друго. — За известно време ще спи при теб.

Пристъпвам напред.

— Здравей — протягам му ръка.

Кинко хладно я поглежда и отмества поглед към Август.

— Какъв е той?

— Казва се Якоб.

— Питах какъв е, не питах кой.

— Ще ни помага с менажерията.

Кинко скача на крака.

— Човек от менажерията? Забрави. Аз съм артист. Няма начин да деля леглото си с някакъв прост работник.

Иззад него се разнася ръмжене. Едва тогава забелязвам териерката, която е застанала на ръба на леглото с настръхнала козина.

— Аз съм ръководителят на представлението и главен отговорник за животните — Август говори бавно — и на теб ти е позволено да спиш тук единствено благодарение на моята щедрост. Също така единствено благодарение на моята щедрост това помещение не е претъпкано до пръсване с общи работници. Разбира се, винаги мога да променя това. Освен това този господин е новият ветеринар на шоуто — идва не откъде да е, а от „Корнел“, което по мое мнение го поставя далеч по-високо от теб. Може би би желал да обмислиш дали да не му предоставиш това легло — светлината на лампата се отразява в очите на Август, а устните му потръпват в призрачното й сияние.

След миг той се обръща към мен и се покланя ниско, удряйки токове на пода.

— Лека нощ, Якоб. Убеден съм, че Кинко ще се погрижи да се чувстваш удобно. Нали така, Кинко?

Джуджето му хвърля кръвнишки поглед.

Август приглажда косата си с две ръце, след което си тръгва и затваря вратата зад себе си. Взирам се в грубо обработеното дърво, докато най-после чувам стъпките му да отекват над главите ни. Тогава се обръщам.

Кинко и кучето ме гледат. Териерката повдига устна и започва да ръмжи.

Прекарвам нощта върху един смачкан конски чул до стената, толкова далеч от походното легло, колкото мога да стигна. Чулът е влажен. Който и да е покривал летвите, когато са превръщали този обор в стая, си е свършил работата на две на три, тъй че чулът е бил мокрен от дъждовете и вони на плесен.

Сепвам се и се събуждам. През нощта съм издрал ръцете и врата си до кръв. Не знам и не искам да знам дали сърбежът е бил причинен от спането върху конски косми, или от бълхи. Небето, което се показва между дъските, е черно, а влакът все още се движи.

Това, което ме събуди, бе някакъв сън, но не помня какъв точно. Затварям очи, колебливо пресягайки се към ъгълчетата на съзнанието си.

Майка ми. Ето я, стои в двора, облечена в синя като метличина рокля, и окачва прането на простора. Държи в устата си дървени щипки и още в завързаната на кръста си престилка. Ръцете й опъват някакъв чаршаф и тя си тананика тихо на полски.

Край на сцената.

Лежа на пода и гледам нагоре към увисналите гърди на стриптийзьорката. Зърната й, кафяви на цвят с размера на кръгли сребърни долари, се люлеят в кръгове — навън, наоколо, ПЛЯС! Навън, наоколо, ПЛЯС! Усещам тръпка на въодушевление, после вълна на съжаление и накрая гадене.

Й тогава започвам да…

Започвам да…

Започвам да цивря като стария глупак, който съм, ето какво правя.

Предполагам, че съм заспал. Мога да се закълна, че преди броени секунди бях на двайсет и три, а ето ме сега, отново прикован в това разбито, съсухрено тяло.