Сара Груън - Вода за слонове

— По дяволите! — изругавам.

— Какво има? — пита Марлена.

Изправям се и посягам към крака на Сребърна звезда, който остава на земята, без да трепне.

— Хайде, момче — говоря на коня, подръпвайки копитото му.

Най-после той го повдига. Долната му част е потъмняла и подута, а около ръба й се е проточила тънка червена ивица. Веднага отпускам копитото обратно на земята.

— Този кон има ламинит — обявявам.

— О, боже! — възкликва Марлена и вдига ръка към устата си.

— Какво? — пита Август. — Какво има?

— Ламинит — повтарям. — Тоест, съединителните връзки между копитото и копитната кост са отслабнали и копитната кост се върти срещу най-долната част на копитото.

— Говори на английски, ако обичаш. Много ли е зле?

Хвърлям поглед към Марлена, която все още притиска устата си с ръка.

— Да.

— Можеш ли да го оправиш?

— Бихме могли да го пристегнем здраво и да се опитаме да му попречим да се изправя на крака. Само сено, нищо зърнено. И никаква работа.

— Но можеш ли да го оправиш?

Поколебавам се, докато бързо поглеждам към Марлена.

— Най-вероятно не.

Август се взира в Сребърна звезда, издува бузи и бавно издишва.

— Я, я, я! — избумтява зад нас глас, който не може да бъде сбъркан с никой друг. — И това ако не е нашият животински доктор!

Чичо Ал се носи към нас в панталон на черни и бели карета и яркочервена жилетка. В ръката си стиска бастун със сребърен връх, който се полюлява екстравагантно на всяка крачка. Зад него вървят няколко души.

— И така, какво казва кресльото? Оправи ли коня? — пита той с добродушен тон и спира пред мен.

— Не точно — отвръщам.

— Защо не?

— Очевидно конят има ламинит — обяснява Август.

— Какво има?

— Краката му не са наред.

Чичо Ал се привежда и се вторачва в краката на Сребърна звезда.

— На мен ми изглеждат добре.

— Не са добре — обаждам се.

Той се извръща към мен.

— И какво предлагаш да направим?

— Оставете го да почива и не му давайте никакво зърно. Освен това не можем да направим нищо повече.

— Изключено е да го оставим да почива. Той е водачът в номера с конете.

— Ако този кон продължи да се движи, копитната му кост ще продължи да се върти, докато пробие копитото му, и тогава ще го загубите — заявявам недвусмислено.

Чичо Ал примигва и поглежда към Марлена.

— За колко време няма да може да играе?

Не отговарям веднага, подбирам грижливо думите си.

— Най-вероятно никога.

— По дяволите! — крясва той и започва да удря по земята с бастуна си. — И откъде, дявол да го вземе, да си намеря друг кон за представлението по средата на сезона? — оглежда се наоколо към придружителите си.

Те свиват рамене, започват да мънкат и отклоняват погледи.

— Безполезни кучи синове. Защо изобщо ви държа?!… Добре, ти… — посочва с бастуна към мен. — Ти вече си в шоуто. Оправи този кон. Девет кинта на седмица. Ще се отчиташ пред Август. Загубиш ли коня, изхвърчаш. Всъщност само един намек за беля, и изхвърчаш — пристъпва напред към Марлена и я потупва по рамото. — Хайде, хайде, скъпа. — Успокоява я нежно. — Не се притеснявай. Якоб ще се погрижи за него. Август, иди и донеси на това момиченце нещо да закуси. Трябва да потегляме.

Главата на Август се извръща към чичо Ал с бързината на светкавица.

— Какво искаш да кажеш с това „да потегляме“?

— Трябва да съборим всичко това — пояснява чичо Ал и махва широко с ръка към брезентовия град наоколо. — Да тръгваме.

— За какво говориш, дявол да те вземе? Нали току-що пристигнахме? Все още се подреждаме!

— Промяна в плановете, Август. Промяна в плановете.

Чичо Ал и приятелите му отминават нататък, а Август остава да се взира в гърбовете им. Челюстта му е увиснала, а устата — широко отворена.

Готварницата кипи от слухове.

Над зеленчуковата яхния:

— Преди няколко седмици хванали братята Карсън да мамят с рестото. Изгорили цялото място.

— Ха! — изсумтява някой. — Това обикновено е наша работа.

Над бърканите яйца:

— Чули са, че носим пиячка. Ще ни нападнат, за да я докопат.

— Да, наистина ще има нападение — долита отговорът. — Но над палатката за стриптийз, а не на пиячката.

Над овесената каша:

— Чичо Ал здравата е прецакал шерифа с таксата за престой миналата година. Ченгетата казват, че имаме два часа, преди да ни изритат.

Езра е превит в същото положение като вчера — със скръстени ръце и притисната до гърдите брадичка. Изобщо не ми обръща внимание.

— Хей, едрият — виква ми Август, когато ме вижда да се устремявам към платнената завеса, която разделя готварницата на две. — Къде си мислиш, че отиваш?