Сара Груън - Вода за слонове

Той спира пред един вагон с камили и отваря вратата. Отвътре ни посреща хор от сумтене и оплаквания на притеснените едногърби обитатели на тази част от влака.

— Всичко е наред, момчето ми — заявява Август ведро, като ми протяга една кофа, пълна с месо. — Можеш да ми помогнеш да нахраня котките.

Улавям тънката метална дръжка и от вътрешността й излита цял рояк разгневени мухи.

— О, господи — простенвам, оставям кофата на пода и се извръщам настрани, за да повърна. После избърсвам сълзите от очите си, но все още продължава да ми се гади. — Август, не можем да ги нахраним с тази помия.

— Защо?

— Защото е развалено.

Няма никакъв отговор. Обръщам се и установявам, че Август е оставил близо до мен втора кофа и е напуснал вагона. Сега крачи по дирите, оставени от колелата на фургоните, понесъл други две кофи в ръце. Грабвам моите и се втурвам след него.

— Това месо е буквално разложено — продължавам. — Котките няма да искат да го ядат.

— Да се надяваме, че ще поискат. В противен случай ще бъдем принудени да вземем някои нелеки решения.

— Ъъъ?

— Все още ни остава да изминем много път, преди да стигнем Жолиет и уви, не разполагаме с кози.

Прекалено съм слисан, за да отговоря.

Когато стигаме до втората част от влака, Август скача върху вагона платформа и повдига подвижните стени на две отделения с котки. Освобождава катинарите, оставя ги да висят на вратите и скача отново на земята.

— Хайде, давай — потупва ме по гърба.

— Какво?

— За всяко от тях има по една кофа. Давай — подканя ме той.

Неохотно се покатервам горе на платформата. Вонята на котешка пикня е нетърпима. Август ми подава една по една кофите с месо и аз ги поставям на обрулените от вятъра дървени дъски, като се опитвам да не дишам.

Във всяко от отделенията на котките има по две клетки: от лявата ми страна се намират два лъва, а от дясната — един тигър и една пантера. И четирите са огромни. Те вдигат глава, душейки, и мустаците им започват да потръпват.

— Добре, давай — казва Август.

— Какво да направя, просто да отворя вратата и да хвърля кофата вътре ли?

— Освен ако не ти хрумне някоя по-добра идея.

Тигърът се надига — почти тристакилограмово великолепие от черно, оранжево и бяло. Главата му е огромна, мустаците — дълги. Приближава се до вратата, обръща се и си тръгва. Когато се връща обаче, започва да ръмжи и стоварва лапа върху вратата. Катинарът шумно издрънчава върху решетките.

— Можеш да започнеш с Рекс — съветва ме Август, сочейки към лъвовете, които също крачат напред-назад. — Ето го, онзи вляво.

Рекс е значително по-дребен от тигъра, със сплъстена грива и лишена от блясък козина, изпод която стърчат ребрата му. Събирам цялата си смелост и посягам към кофата.

— Чакай — обажда се Август и посочва към друга една. — Не тази. Тази тук.

Не виждам в какво се състои разликата, но тъй като вече съм се уверил, че да спориш с Август не е добра идея, се подчинявам.

Когато хищникът ме вижда, че идвам, се хвърля към вратата. Замръзвам на мястото си.

— Какво има, Якоб?

Обръщам се. Лицето на Август сияе.

— Нали не се боиш от Рекс? — продължава той. — Той е просто едно миличко мъничко писенце.

Рекс спира устрема си, за да потърка мърлявата си козина в решетките в предната част на клетката.

Отварям с непохватни пръсти катинара и го оставям на пода до краката си, а после вдигам кофата и започвам да чакам. Когато Рекс повторно се извръща с гръб към вратата, я отварям.

Преди да успея да изсипя месото от кофата, огромните челюсти на лъва се сключват над ръката ми. Надавам вик с всички сили. Кофата се стоварва на пода и навсякъде се разпиляват парчета вътрешности. Голямата котка пуска ръката ми и се нахвърля върху месото.

Затръшвам вратата и я натискам с коляно, докато проверявам дали все още имам ръка. Имам. Вярно, че е покрита със слюнка и е червена, като че ли съм я потопил във вряща вода, но кожата не е разкъсана. Миг по-късно осъзнавам, че зад мен Август се превива от смях.

Обръщам се към него.

— Какво ти става, по дяволите? Мислиш, че е смешно, така ли?

— Да, така мисля — отвръща той, без да направи и най-малко усилие да прикрие веселието си.

— Ама на теб наистина нещо ти хлопа, и то много, знаеш ли? — скачам от платформата, отново проверявам непокътнатата си ръка и гневно се отдалечавам.

— Якоб, чакай — смее се Август, следвайки ме по петите. — Не се сърди. Просто исках да се позабавлявам, нищо повече.