Сара Груън - Вода за слонове

— Благодаря — повтарям.

Тя сяда срещу мен.

— О! — възкликва след миг и отново скача. — Къде отиде доброто ми възпитание? Ще желаеш ли бира?

— Благодаря — потретям. — Звучи чудесно.

Тя се понася покрай мен към хладилника.

— Госпожо Розенблат, може ли да ви задам един въпрос?

— О, моля те, наричай ме Марлена — усмихва се тя, отваряйки капачката на бутилката. Взема една висока чаша, накланя я и бавно започва да налива бирата по стената й, за да избегне по този начин образуването на пяна. — И да, разбира се, че можеш да ми зададеш какъвто въпрос искаш. Питай.

— Защо всички в този влак разполагат с толкова много алкохол?

— В началото на сезона винаги минаваме през Канада — отговаря тя и отново се връща на мястото си. — Законите там са много по-цивилизовани. Наздраве — добавя и вдига собствената си чаша.

Докосвам я със своята и отпивам. Бирата е студена, чиста и освежителна. Великолепна.

— А на границата не ви ли проверяват?

— Слагаме алкохола при камилите — обяснява тя.

— Извинявай, не те разбрах — отвръщам.

— Камилите плюят.

Напушва ме такъв пристъп на смях, че малко остава от ноздрите ми да захвърчи бира и да се полея целия. Марлена също се кикоти, благовъзпитано прикрила устата си с ръка, после въздъхва и оставя чашата си.

— Якоб?

— Да?

— Август ми каза какво се е случило днес сутринта.

Поглеждам към посинялата си ръка.

— Той се чувства ужасно, защото му харесваш. Наистина му харесваш, просто… Сложно е — тя свежда поглед към скута си и се изчервява.

— Няма нищо — успокоявам я. — Всичко е наред.

— Якоб! — изкрещява Август зад гърба ми. — Скъпи ми приятелю! Толкова се радвам, че можа да се появиш на нашето малко соаре. Виждам, че Марлена вече те е обзавела с пиячка. А успя ли да ти покаже и гримьорната?

— Гримьорната ли?

— Марлена — той се обръща и печално поклаща глава, след което укорително й размахва пръст. — Тц, тц, скъпа.

— О! — възкликва тя и скача на крака. — Съвсем забравих!

Август отива до кадифената завеса и я отдръпва.

— Та-да-да-да!

На леглото са проснати един до друг три чифта дрехи: два смокинга с подходящи обувки и красива рокля от розова коприна с мъниста по деколтето и подгъва.

Марлена надава радостен писък, плясва с ръце, втурва се към леглото, сграбчва роклята, притиска я към себе си и започва вихрено да се върти из стаята.

— Това не е от Понеделнишкия човек…

— Смокинг да се пере заедно с другите дрехи? Не, Якоб. Да си ръководител на представлението си има някои допълнителни привилегии. Можеш да се приведеш в ред там — добавя той и посочва към врата от полирано дърво. — Двамата с Марлена ще се преоблечем тук. Няма да видим нищо, което не сме виждали преди, нали, скъпа?

Тя хваща за токчето една розова копринена обувка и я мята по него.

Последното, което виждам, преди да затворя вратата на банята, са два чифта преплетени крака, които се сгромолясват на леглото.

Когато се връщам в стаята, Марлена и Август са самото въплъщение на достойнството, застанали в дъното на стаята, докато трима сервитьори с бели ръкавици се суетят около малка маса на колелца и няколко сребърни подноса.

Деколтето на роклята на Марлена едва покрива раменете й, излагайки на показ линията на ключицата й и една тънка ивица от сутиена. Тя проследява погледа ми и като отново се изчервява, пъхва ивицата обратно под плата.

Вечерята е превъзходна. Започваме със супа от стриди и продължаваме с ребърца, варени картофи и аспержи със сметана. После идва ред на салатата от омари. По времето, когато ни поднасят десерта — сливов пудинг по английски със сос от бренди — не мисля, че мога да изям дори една хапка повече и все пак след няколко минути установявам, че остъргвам последните остатъци от чинията с лъжицата си.

— Очевидно Якоб не смята, че вечерята е била на висота — бавно провлачва глас Август.

Замръзвам по средата на движението.

Август и Марлена избухват в смях. Отпускам лъжицата в чинията си, огорчен и унизен.

— Не, не, моето момче, само се шегувам, не е ли ясно? — задавя се от смях Август. — Яж. Наслаждавай се на храната. Хайде, вземи си още малко.

— Не, наистина не мога.

— Добре тогава, поне още малко вино — и без да чака отговора ми, ми долива чашата.

Поведението му е любезно, пленително и закачливо — дотолкова, че с напредването на вечерта започвам да мисля, че инцидентът с Рекс е бил просто неуместна шега. Лицето му засиява все повече с всяка чаша и с прилив на сантименталност, когато решава да ме нагости освен с вечерята и с разказа си как навремето е ухажвал Марлена. Как разпознал умението й да се оправя с конете още в мига, в който пристъпила в палатката с неговата менажерия, как почувствал тази нейна дарба от поведението на самите коне. И как, за голямо неудоволствие на чичо Ал, отказал да се помръдне от мястото си, докато не я запленил и не се оженил за нея.