Сара Груън - Вода за слонове

— Тогава ще рискувам и когато влакът потегли, няма да съм на него. Но така или иначе, този кон трябва да бъде убит.

Август ме гледа с широко отворените си очи с черни кръгове под тях.

— По дяволите — продумва най-после, премята крака през ръба на леглото и започва да разтърква наболата четина по бузите си. — Марлена знае ли? — пита и се навежда да почеше обутите си в черни чорапи крака.

— Да.

— Шибана работа! — той се изправя. Едната му ръка се вдига и притиска главата му. — Ал направо ще побеснее. Добре тогава, чакай ме пред вагона с животните. След няколко минути ще съм там. Ще донеса пушката.

Обръщам се и понечвам да си тръгна.

— О, и, Якоб?

— Да?

— Съблечи костюма ми, преди да се захванем с това.

Когато се връщам при вагона с животните, заварвам вътрешната врата отворена. Надниквам вътре, обхванат от далеч не леко безпокойство, но Кинко не е там, така че влизам и се преобличам в обичайните си дрехи. Няколко минути по-късно Август се появява, понесъл в ръце пушка.

— Ето — протяга ръка, изкачвайки се по рампата.

Подава ми оръжието и пъхва в свободната ми ръка два патрона.

Мушвам единия в джоба си, а другия връщам на Август.

— Един ще стигне.

— Ами ако пропуснеш?

— За бога, Август, нали ще съм застанал само на сантиметри от него, как ще пропусна?

Той ме гледа известно време и после взема излишния патрон.

— Добре, действай. Но го отдалечи от влака, преди да го направиш.

— Майтап ли си правиш? Той изобщо не може да върви.

— Не можеш да го направиш тук — не отстъпва Август. — Другите коне са отвън, ще чуят.

Не казвам нищо, просто му отправям многозначителен поглед.

— Майната му! — изругава той, обръща се и се обляга срещу стената, а пръстите му започват да барабанят по дъските. — Добре. Действай.

Отива до вратата.

— Отис! Джо! Изкарайте другите коне оттук. Закарайте ги поне до втората част на влака.

Някой отвън измърморва нещо.

— Да, знам — повишава глас Август. — Но просто ще се наложи да почакат. Да, да, знам. Ще говоря с Ал и ще му кажа, че имаме едно малко… затруднение.

Отново се обръща към мен:

— Ще отида да потърся Ал.

— Няма да е зле да потърсиш и Марлена.

— Нали каза, че вече е разбрала?

— Да, но не искам да е сама, когато чуе изстрела. Ти искаш ли?

Август впива в лицето ми суров поглед и го задържа дълго там, после тръгва с тежки стъпки надолу по рампата. Краката му се стоварват върху нея с такава сила, че тя подскача под него.

През следващите петнайсет минути не правя нищо: искам да дам на Август време да намери чичо Ал и Марлена, а също така и на останалите мъже да отведат животните, колкото се може по-далеч.

Най-после вземам пушката, поставям патрона в гнездото и щраквам затвора. Сребърна звезда е притиснал муцуна към стената на клетката си и ушите му помръдват. Навеждам се над него и прокарвам пръсти надолу по врата му. После пъхам цевта под лявото му ухо и натискам спусъка.

Изстрелът отеква с оглушителна сила и задната част на пушката ме блъсва в рамото. Тялото на Сребърна звезда се сгърчва, мускулите му се свиват в един последен спазъм и най-после се отпускат. Някъде в далечината се разнася едно-единствено жаловито изцвилване.

Ушите ми кънтят, докато слизам от вагона, но дори и така ми се струва, че сцената, която ме посреща, е неестествено тиха. Наоколо се е събрала малка тълпа от хора, които стоят съвсем неподвижно, с печални удължени лица. Един мъж сваля шапката от главата си и я притиска до гърдите си.

Отдалечавам се на двайсетина метра от влака, изкатервам се на тревистия насип и сядам, като разтривам рамото си.

Отис, Пийт и Ърл се качват във вагона. Когато излизат, тримата влачат безжизненото тяло на Сребърна звезда надолу по рампата за въже, завързано за десния му крак. Обърнатият му нагоре корем изглежда огромен и уязвим — гладка маса от чист бял сняг, прорязана от черното на гениталиите. Мъртвата му глава кима сякаш в знак на съгласие при всяко подръпване на въжето.

Оставам седнал на насипа близо цял час, взирайки се в тревата между краката си. Откъсвам няколко стръка и започвам да ги въртя между пръстите си, като се чудя защо, по дяволите, се бавят толкова с тръгването.

След известно време идва Август. Вглежда се в мен и се навежда да вдигне пушката. Дори не съм забелязал, че съм я донесъл със себе си.

— Хайде, приятелю — подканва ме той. — Не искам да потеглят без нас.

— Аз искам.

— Не се безпокой за това, което ти казах по-рано. Говорих с Ал и никой няма да изхвърчи от влака на червена светлина. Уреден си.