Сара Груън - Вода за слонове

Марлена се обръща да го погледне и започва да ръкопляска бавно, отчетливо, с каменно лице.

— Хайде, скъпа, не ставай досадна — говори й Август. — Знаеш, че свършихме месото.

— Извини ме — казва тя и се плъзва покрай мен. Бързо отскачам настрани от пътя й. Тя излиза с маршова стъпка през вратата, трака с токчета и полюшва хълбоци под червената рокля с разкроена пола.

— Жени — измърморва Август, запалва цигарата иззад свитата си на фуния ръка и затваря запалката. — О, извинявай. Ти искаш ли?

— Не, благодаря. Не пуша.

— Не пушиш ли? — изненадва се той, вдъхвайки дима дълбоко. — Трябва да се научиш. Полезно е за здравето — връща пакета обратно в джоба си и щраква с пръсти към момичето зад бара. Тя стои над тигана с лъжица в ръка.

— Действай по-живо с тези яйца, става ли? Не разполагаме с цял ден.

Тя замръзва, а лъжицата застива във въздуха. Двама от мъжете на бара бавно се извръщат към нас с разширени очи.

— Ъъъ, Август — обаждам се.

— Какво? — той изглежда искрено озадачен.

— Правя ги толкова бързо, колкото ми е по силите — заявява студено сервитьорката.

— Добре. Само това исках — Август се навежда към мен и снишава глас: — Какво ти казах? Жени. Сигурно е от пълнолунието или нещо такова.

Когато се връщам при другите, заварвам разпънати няколко от по-специалните палатки на „Братя Бензини“: менажерията, палатката, която служи за обор на конете, и готварницата. Знамето се вее във въздуха, пропит от миризмата на стара мазнина.

— Не си прави труда — съветва ме някакъв мъж, излизайки отвътре. — Пържено тесто и малко цикория, за да го прокараш, нищо друго.

— Благодаря — отвръщам. — Оценявам предупреждението.

Той се изплюва и се отдалечава.

Хората от „Братя Фокс“ са се строили пред специалния вагон и мога да видя отчаяната надежда, която се излъчва от тях. Неколцина се усмихват и пускат шеги, но смехът им е пресилен и пронизителен. Други са втренчили поглед право пред себе си, скръстили ръце на гърдите си. Трети крачат наоколо със сведени глави. Един по един ги призовават във вагона за аудиенция с чичо Ал.

Повечето излизат оттам съкрушени. Някои си бършат очите и тихо започват да разговарят с хора в началото на колоната. Има и такива, които се взират стоически пред себе си, преди да се отправят към града.

Две джуджета влизат заедно; няколко минути по-късно излизат с мрачни лица и поспират, за да разменят няколко думи с малка групичка мъже, след което бавно се отправят към линията на влака едно до друго с високо вдигнати глави, преметнали през рамо натъпкани калъфки за възглавници.

Обхождам с поглед тълпата, търсейки прочутият изрод. Да, тук природни недоразумения не липсват: има джуджета и пигмеи, има гиганти, една жена с брада (Ал обаче си има такава, тъй че едва ли ще я огрее), чудовищно дебел мъж (може пък и да му проработи късметът, ако Ал иска да си направи двойка от един и същи калибър) и група от хора и кучета с тъжни изражения. Никъде обаче не виждам мъж с бебе, поникнало от гърдите му.

След като чичо Ал е решил кого ще задържи, нашите работници прибират палатките на другия цирк с изключение на тази за конете и менажерията. Останалите мъже от „Братя Фокс“, на които вече никой не плаща заплати, седят и гледат, като пушат и плюят струи тютюнев сок върху високи стръкове див морков и магарешки бодили.

Щом чичо Ал разбира, че градските чиновници все още не са описали товарните животни на „Братя Фокс“, няколко коня, нито един от които не притежава особени отличителни белези, биват примъкнати от една палатка обор в друга. Поглъщане, тъй да се каже. И чичо Ал съвсем не е единственият, на когото му е хрумнала тази мисъл — наблизо до цирка се размотават петима-шестима фермери, въоръжени с въжета, които се влачат зад тях.

— Те какво, смятат просто ей така да отведат конете, така ли? — питам Пийт.

— Най-вероятно — отвръща той. — Не ме бърка какво правят, стига да не докосват нашите. Не е зле обаче да си държиш очите отворени. Преди да се разбере какво на кого е, ще минат един-два дни, а не ми се ще някой от конете ни да изчезне.

Нашите товарни животни са свършили два пъти повече работа от обикновено и сега големите коне са покрити с пяна и дишат тежко. Убеждавам някакъв чиновник да отвори един пожарен кран, за да ги напоим, но все още не разполагаме нито със сено, нито с овес.

Август се връща, докато пълним последното корито.

— Какво правите, по дяволите? Тези коне са прекарали последните три дни във влак! Изкарайте ги ей там на пътя и ги разтъпчете, за да не се отпуснат.