Сара Груън - Вода за слонове

Докато минавам покрай палатката обор, виждам Кинко, застанал в тясната й сянка с приклекналата пред него Куини, която се изхожда на редки струи, премествайки се с няколко сантиметра напред след всяко новоизбликнала струя.

— Какво става? — питам и спирам пред него.

Кинко ме поглежда с неприязън.

— На какво ти прилича, по дяволите? Хванал я е дрисъкът.

— Какво е яла?

— Майната му, откъде да знам?

Пристъпвам напред и поглеждам отблизо една от малките локвички, проверявайки за знаци от някакви паразити. Изглежда чиста.

— Провери дали в готварницата няма малко мед.

— Ъ? — отвръща Кинко, като се изпъва в целия си ръст и присвива очи към мен.

— Мед. Ако можеш да намериш бряст, прибави и малко от него. Но лъжица мед би трябвало и сама да свърши работа — обяснявам.

За миг той ми се въси, поставил войнствено ръце на кръста си.

— Добре — съгласява се с изпълнен със съмнение глас и пак се обръща към кучето си.

Отминавам нататък и най-после се спирам върху гъсто обрасло парче земя на известно разстояние от менажерията на „Братя Фокс“. Изоставената палатка изглежда зловещо, като че ли се намира сред минно поле. Никой не се приближава до нея на повече от двайсет метра. Условията вътре сигурно са убийствени, но освен ако не завържех и чичо Ал, и Август и не пресушах до дъно фургона с водата, не мога да се сетя и за едно-единствено скапано нещо, което бих могъл да направя. С всеки изминал миг отчаянието ми нараства все повече и повече, накрая не мога да седя и да чакам повече. Изправям се и отивам вместо в тази, в нашата менажерия.

Дори с преимуществото на коритата с вода и метода за насочването на въздушния поток така, че да се улови вятърът, животните са изпаднали в апатия — апатия, предизвикана от горещината. Зебрите, жирафите и другите тревопасни все още се държат на крака, но вратовете им са проточени, а очите — полузатворени. Дори и якът не помръдва въпреки мухите, които безжалостно бръмчат около ушите и очите му. Замахвам и пропъждам няколко, но те се връщат почти веднага. Безнадеждно е, няма смисъл.

Полярният мечок лежи по корем, протегнал пред себе си глава. В това състояние изглежда безобиден, дори мек и приятен за гушване, както е пренесъл по-голямата част от тежестта си върху долната третина на тялото си. Сега си поема дъх дълбоко и несигурно и го издишва като дълго, ръмжащо стенание. Бедничкият. Съмнявам се, че температурата на Северния полюс някога се е доближавала поне наполовина до сегашната.

Женският орангутан е проснат по гръб с прострени настрани ръце и крака. Главата на маймуната се извръща, тя поглежда към мен и примигва със съжаление, като че ли се извинява, задето не може да направи по-голямо усилие.

„Всичко е наред — казвам й с поглед. — Разбирам.“

Тя отново примигва и после извръща лице. Вече не гледа към мен, а отново към тавана.

Когато стигам до конете на Марлена, те изпръхтяват в знак, че са ме разпознали и махат с глава към ръцете ми, които все още миришат на печени ябълки. Щом установяват, че нямам какво да им дам, загубват интерес към мен и отново изпадат в предишното си състояние на полубезчувственост.

Котките лежат на една страна, съвсем неподвижни. Очите им не са затворени докрай и ако не беше надигането и спускането на ребрата им, бих могъл да си помисля, че са мъртви. Притискам чело към решетките на клетките им и дълго време не откъсвам поглед от тях. Най-после се извръщам и си тръгвам, но съм изминал едва три метра, когато внезапно пак се обръщам назад. Току-що съм осъзнал, че подовете на клетките им са подозрително чисти.

Марлена и Август се карат така високо, че ги чувам от двайсет метра. Поспирам край нейната палатка — далеч не съм сигурен, че искам да ги прекъсвам точно сега. Но не горя и от желание да слушам, затова набирам кураж и доближавам уста до брезента.

— Август! Хей, Август!

Гласовете утихват. Чуват се приглушени стъпки и някой, който казва на другия да мълчи.

— Какво? — провиква се Август.

— Клив ли е нахранил котките?

Лицето му се появява в процепа на платнището.

— А, да. Е, не беше съвсем лесно, но успях да уредя нещичко.

— Какво?

— Пристига утре сутрин. Не се тревожи за животните, ще се оправят. О, боже — изведнъж добавя той и проточва врат, за да види нещо зад мен. — Сега пък какво има?

Чичо Ал се носи към нас в червената си жилетка, с цилиндъра на глава и увитите му в шотландски кариран плат крака преодоляват разстоянието със смайваща скорост. Неговите подлизурковци и сега го следват, като се придвижват с големи скокове, за да не изостанат.