Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Внезапно той каза на Пери:

— Сега млъкни!

После запали мотора и смъкна колата от възвишението. Видя, че пред тях, под топлата слънчева светлина тичаше по прашния път едно куче.

Планини. Ястреби кръжаха в бялото небе.

Когато запита „Знаеш ли какво мисля?“, Пери беше уверен, че започва неприятен за Дик разговор, който по същите причини и той би предпочел да избегне. Съгласен беше с Дик. Защо да продължават да говорят за това? Но не можеше винаги да се сдържи. Настъпваха пристъпи на безпомощност, моменти, когато „си спомняше някои неща“ — синкава светлина на експлозия в тъмна стая, стъклените очи на едно плюшено мече, гласове, някои думи, които натрапчиво го тормозеха: „О, не! О, моля ви! Не! Не! Не! Не! Недейте! О, моля ви се, недейте! Моля ви!“ Известни звуци се връщаха — търкулването на един сребърен долар по пода, тежки стъпки по дървени стълби, звуци от дишане, от пъшкане, мъчителните вдишвания на човек с прерязана дихателна тръба.

Когато каза: „Мисля, че нещо ни липсва и на двамата“, той признаваше това, „което мразеше да признава“. В края на краищата „угнетително“ беше да си помислиш, че не си „съвсем в ред“, особено ако то не е твоя грешка, а „може би го имаш по наследство“. Погледни само семейството му! Виж какво бе станало там! Майка му, алкохоличка, се бе задушила от собственото си повръщане. От нейните деца, двама сина и две дъщери, само по-малката, Барбара, живееше нормален живот, омъжи се, започна да си създава семейство. Фърн, другата дъщеря, се хвърли от прозореца на един хотел в Сан Франциско. (Пери винаги „се е мъчил да вярва, че се е подхлъзнала“, защото я обичаше. Тя беше „такъв мил човек“, толкова „артистична“, „страхотна“ танцьорка, можеше и да пее. „Ако изобщо имаше късмет, с вида си и с всичко останало щеше да постигне нещо, да стане нещо.“ Тъжно беше да помислиш как се е качила на перваза на прозореца и е полетяла от петнадесетия етаж.) После Джими, другият син… Джими, който един ден докара жена си до самоубийство и на другия ден се уби.

Пери чу Дик да казва:

— Не ме слагай в числото, бебчо. Аз съм нормален.

Ама че подигравка! Но няма значение. Тъй да бъде.

— Дълбоко вътре — продължи Пери, — дълбоко, дълбоко в дъното на душата ми никога не съм мислил, че мога да го направя… Такова нещо.

И веднага разбра грешката си. Дик естествено ще му отговори, като го запита: „Ами негъра?“

Той беше разправил на Дик оная история, защото искаше да спечели приятелството му, искаше Дик „да го уважава“, да го мисли „корав“ и „мъжествен“, какъвто, според Пери, беше и самият Дик. И така един ден, след като и двамата бяха прочели някаква статия в „Рийдърс дайджест“ — „Колко добър познавач на характери сте?“ („Докато чакате в зъболекарския кабинет или на някоя гара, опитайте се да проучите белезите, които издават характера на хората край вас. Наблюдавайте как вървят например. Стегнатата походка може да говори за твърд, непоколебим характер. Влачене на краката сочи липса на решителност.“), и говориха за нея, Пери каза:

— Винаги съм бил забележителен познавач на хората, иначе щях да бъда мъртъв сега… ако не можех да преценя на кого мога да се доверя. Но никога не можеш да имаш пълно доверие в някого. Аз имам вече доверие в тебе, Дик. Ще ти докажа, че е така. Ще се оставя в ръцете ти. Ще ти кажа нещо, което на никого не съм го казвал, дори и на Уили Джей. Как нагласих един. — И докато разправяше, Пери забеляза, че Дик слуша с интерес, наистина слуша. — Беше преди две години. В Лас Вегас. Живеех в един стар пансион, по-рано бил модерен публичен дом. Но всичко модерно беше изчезнало. Беше къща, която трябвало да съборят преди години. Тя самата се разпадаше. Най-евтините стаи бяха таванските и аз живеех там. А тоя негър, казваше се Кинг, беше скитник. Само ние двамата живеехме горе, ние и милион хлебарки. Кинг не беше много млад, но беше добре сложен, работил по железопътни линии и друга такава работа на открито. Носеше очила и много четеше. Никога не затваряше вратата на стаята си. Всеки път, като минавах, го виждах да лежи гол. Беше без работа, но казваше, че е спестил няколко долара от последното място, където работил. Казваше, че иска да си полежи, да почете, да си повее с ветрило и да пие бира. Нещата, които четеше, бяха само смет — комикси и каубойски истории. Беше свестен човек. Понякога изпивахме по чаша бира, а веднъж ми зае десет долара. Нямах основание да му причиня болка. Но една вечер седяхме на тавана, беше толкова горещо, че не можеше да се спи, и аз казах: „Хайде, Кинг, ела да се поразходим с колата.“ Имах една стара кола, на която бях подсилил мотора, бях я пребоядисал в сребрист цвят. Наричах я „Сребърният призрак“. Отидохме далеч. Навътре в пустинята. Там беше хладно. Паркирахме и изпихме по още няколко бири. Кинг излезе от колата и аз тръгнах след него. Той не видя, че взех тая верига. От велосипед, която държах под седалката. Всъщност съвсем нямах намерение да го правя, докато не почнах. Ударих го през лицето. Счупих му очилата. И продължих да удрям. След това не почувствах абсолютно нищо. Оставих го там и никога нищо не чух за това. Може би изобщо не са го намерили.