Трумэн Капоте - Хладнокръвно

В началото на декември само за един следобед двама от най-редовните посетители на кафенето съобщиха, че възнамеряват да си съберат багажа и да напуснат не само окръга Фини, но и щата. Първият беше фермер, който работеше на изполица за Лестър Маккой, добре известен западноканзаски собственик на земя и бизнесмен. Фермерът каза: „Говорих лично с мистър Маккой. Помъчих се да му обясня какво става тук в Холкъм и в околността. Как човек не може да спи. Жена ми не може да спи и не оставя и мене да спя. Затова казах на мистър Маккой, че много ми харесва земята му, но по-добре той да си потърси друг, щото ние се местим. Надолу в Източно Колорадо. Тогаз може би ще мога да поспя.“

Второто съобщение бе направено от мисис Хидео Ашида, която влезе за малко в кафенето с три от своите четири червенобузести деца. Тя ги нареди на бара и каза на мисис Хартман:

— Дай на Брюс кутия бисквити. Боби иска кока-кола. Бони Джийн? Знаем как се чувстваш, Бони Джийн, но хайде, почерпи се. — Бони Джийн поклати глава и мисис Ашида каза: — Бони Джийн е малко без настроение. Не иска да се мести оттук. Училището й е тук и всичките й приятелки.

— Е, слушай — каза мисис Хартман и се усмихна на Бони Джийн. — Няма за какво да ти е мъчно. Ще се преместиш от Холкъм в гимназията в Гардън Сити. Много повече момчета…

Бони Джийн каза:

— Вие не разбирате. Татко ни отвежда далеч. В Небраска.

Беси Хартман погледна майката, сякаш очакваше да отрече твърдението на дъщеря си.

— Истина е, Беси — каза мисис Ашида.

— Не знам какво да кажа — рече мисис Хартман с възмутен, изненадан и отчаян тон.

Семейство Ашида беше част от холкъмското паство, всички ги обичаха — семейство с весел дух, работливо, добри съседи и щедри хора, макар че нямаха много, с което да бъдат щедри.

Мисис Ашида каза:

— От много време приказваме за това. Хидео смята, че можем да печелим по-добре на друго място.

— Кога смятате да тръгнете?

— Веднага щом продадем. Но няма да бъде преди Коледа. Поради уговорката ми със зъболекаря… за коледния подарък на Хидео. Аз и децата му подаряваме три златни зъба за Коледа.

Мисис Хартман въздъхна:

— Не знам какво да кажа. Само дето не ми се иска да заминавате. Вие просто ни изоставяте. — Тя пак въздъхна. — Изглежда, че изгубваме всички… по един или друг начин.

— Ама да не мислиш, че аз искам да замина? — попита мисис Ашида. — Що се отнася до хората, това е най-хубавото място, в което сме живели. Но Хидео, той е мъжът и казва, че можем да вземем по-добра ферма в Небраска. И ще ти кажа още нещо, Беси. — Мисис Ашида се опита да се намръщи, но с нейното пълничко, кръгло, гладко лице не можа съвсем да успее. — Спорихме за това. После една вечер му казах: добре, ти си господарят, нека да вървим. След това, което се случи с Хърб и семейството му, почувствах, че нещо се е свършило. Искам да кажа, лично за мен. Затова и престанах да споря и казах: добре. — Тя бръкна в бисквитената кутия на Брюс. — Не, не мога да го проумея. Не мога да го залича от ума си. Хърб ми беше симпатичен. Знаеш ли, аз бях една от последните, които го видяха жив? Ъхъ. Аз и децата. Бяхме на събрание в клуба в Гардън Сити и той ни закара с камионетката до вкъщи. Последното нещо, което му казах, беше, че не мога да си представя той да се страхува. В каквото и положение да попадне, ще може с няколко думи да се оправи. — Тя замислено хрусна бисквитата, отпи една глътка от колата на Боби и каза: — Интересно, но знаеш ли, Беси, обзалагам се, че той не се е страхувал. Искам да кажа, както и да е станало, докрай ще твърдя — не е вярвал, че ще стане. Не с него!

Слънцето припичаше. Една малка лодка, „Естрелита“, беше закотвена в спокойното море. На борда й имаше четирима души — Дик, Пери, един млад мексиканец и Ото, богат германец на средна възраст.

— Моля. Пак — каза Ото и Пери, дърпайки струните на китарата, запя с глух сладък глас песен от планините Смоуки.

След една седмица престой в Мексико Сити той и Дик отпътуваха на юг — Куернавака, Таксако, Акапулко. Именно в Акапулко, в едно долнопробно кабаре с „мюзикбокс“, бяха срещнали сърдечния космат Ото. Дик „го беше открил“. Но господинът, хамбургски адвокат, дошъл на летуване, „вече имаше приятел“ — един малък акапулканец, който наричаше себе си Каубой. „Той се оказа човек, който заслужава доверие — каза веднъж Пери за него. — Подъл като Юда, но, а-а-а, много забавно момче, тарикат от класа. И Дик го хареса. Погаждахме се чудесно.“