Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Името на човека беше Адриан — Джонатан Даниел Адриан. Отиваше в Ню Мексико и в момента нямаше определен адрес. С каква цел се е вмъкнал в къщата на Клътърови и как между другото е успял да го направи? Той им показа. (Беше дигнал капака на един резервоар, пропълзял през тунела за тръби и се озовал в мазето.) А колкото за това, защо е влязъл, отговори, че бил чел за случая и бил любопитен, просто искал да види как изглежда къщата. „И после — според това, което мистър Хелм си спомняше — някой го попита на автостоп ли пътува? На автостоп до Мексико? Не, каза той, пътувал с колата си. Паркирана е долу на алеята. И всички отидоха да търсят колата. Когато видяха какво има в нея, един от детективите, може да е бил Ал Дюи, му каза, каза на тоя Джонатан Даниел Адриан: «Е, мистър, изглежда ще имаме нещо да разискваме с вас.» Защото вътре в колата намериха 12-милиметрова ловджийска пушка и ловджийски нож.“

Хотелска стая в Мексико Сити. Грозен модерен скрин с огледало в лилаво боядисана рамка. В ъгъла на огледалото беше втъкнато печатно предупреждение от администрацията:

Su dia termina a las 2 p.m.

Вашият ден изтича в 2 ч.

С други думи, гостите трябва да опразнят стаята до уречения час. В противен случай ще бъдат таксувани за още един ден — лукс, който сегашните обитатели не възнамеряваха да си позволят. Те само се чудеха дали ще могат да платят сумата, която вече дължаха. Защото всичко стана тъй, както беше предрекъл Пери. Дик продаде колата и три дни по-късно парите, по-малко от двеста долара, се бяха вече стопили. На четвъртия ден Дик излезе да търси почтена работа, а вечерта каза на Пери:

— Глупости! Знаеш ли какво плащат? Какви са надниците ? За един специалист механик? Два долара на ден! Мексико! Сладур, наситих му се! Трябва да се махнем оттук. Обратно в Щатите. Не, сега няма да те слушам! Диаманти! Заровени съкровища! Събуди се, момченце! Няма ковчези със злато! Няма потопени кораби! А и няма да има! По дяволите, та ти дори не можеш да плуваш.

На другия ден взе назаем пари от по-богатата си годеница, вдовицата на банкера, Дик купи билети за автобуса, който щеше да ги откара през Сан Диего до Барстоу, Калифорния.

— След това — каза той — пеш.

Разбира се, Пери би могъл да се отправи нанякъде сам, да остане в Мексико и да се раздели с Дик. Да върви където ще. Защо не? Не е ли бил винаги „самотник“, без „истински приятели“. (Освен сивоокия, сивокос и „блестящ“ Уили Джей?) Но той се страхуваше да остави Дик. Само мисълта за това го караше да се чувства „като болен“, сякаш се мъчеше да се реши да „скочи от влак при скорост 99 мили в час“. Основата на неговия страх, или поне така вярваше той, бе новопоявилата се суеверна увереност, че „каквото трябва да се случи, няма да се случи“, докато той и Дик „са заедно“. И после суровостта в Диковите думи „събуди се“, войнствеността, с която изказа скриваното си досега мнение за мечтите и надеждите на Пери, го наскърбиха и шокираха, но същевременно го очароваха, почти възвърнаха предишната му вяра в грубия, „съвършено мъжествения“, прагматичния, решителния Дик, на когото бе разрешил да го командва. И затова още при първите слънчеви лъчи на тази мразовита декемврийска утрин в Мексико Сити Пери се защура из незатоплената хотелска стая да събира и опакова принадлежностите си. Движеше се тихо, за да не събуди заспалите на едно от двете легла в стаята: Дик и по-младата му годеница Инес. За една своя вещ вече нямаше да има грижа. Последната вечер в Акапулко някакъв крадец беше задигнал китарата „Гибсън“ — беше офейкал с нея от едно крайбрежно кафене, където Пери, Ото, Дик и Каубой си казваха едно наситено с алкохолни пари довиждане. Пери беше много огорчен. Почувства, по-късно разправи той, „че това е наистина подло и низко“, и обясни:

— Имаш китара дълго време, както аз имах тази, мажеш я, лъскаш я, нагаждаш гласа си към нея, отнасяш се с нея като към момиче, от което наистина имаш нужда. Тя става почти светиня.

Но ако за загубената си китара вече нямаше да има никаква грижа, то останалите му вещи бяха голям проблем. Тъй като той и Дик щяха сега да пътуват пеш или на автостоп, ясно беше, че могат да носят със себе си само няколко ризи и чорапи. Останалата част от дрехите си трябваше да изпратят по пощата и Пери беше вече напълнил една мукавена кутия (заедно с мръсното бельо той сложи в нея два чифта високи обувки, единият чифт с подметки от типа „котешка лапа“, а другият с ромбовидни нарези на подметките), адресира я до себе си, колетна служба, Лас Вегас, Невада.