Трумэн Капоте - Хладнокръвно

РОДНИНИ. — Една сестра Бобо, женена, и аз неговият баща, е всичко на света, което има Пери. Бобо и мъжът й се издържат сами. Имат дом, а аз съм способен и деен и мога да се грижа сам за себе си. Продадох къщичката си в Аляска преди две години. Имам намерение да си купя друго малко място догодина. Открих няколко интересни минерални периметри и се надявам да спечеля нещо от тях. Освен туй не съм се отказал от златотърсачеството. Също съм помолен да напиша за художествената дърворезба и за прочутата Траперска къщичка, която построих в Аляска, която ми беше дом, позната на всички туристи, които пътуват с кола, като спирка за почивка, и може да я напиша. Всичко, което имам, ще споделя с Пери. Всеки път, когато ям, и той ще яде, и когато умра, имам застраховка, която ще му се изплати, тъй че той ще може да почне нов живот, когато бъде свободен. В случай че тогаз не съм жив.

Тази биография винаги предизвикваше буря от различни чувства у Пери. Най-напред самосъжаление, а после любов и ненавист едновременно, обаче ненавистта неизменно вземаше връх. И повечето от спомените, които тя събуждаше, бяха нежелани. Всъщност първата част от живота му, която Пери можеше да си спомни, беше ценна — фрагмент от аплодисменти и обаяние. Беше може би тригодишен и седеше със сестрите си и по-големия си брат на пейките на едно открито родео. На арената стройно момиче от племето чероки яздеше див кон, „мъжки мустанг“, и отпуснатата й коса се мяташе напред-назад, вееше се като косата на танцьорка на фламенко. Името на момичето беше Фло Бъкскин, бе професионална изпълнителка на родео, „шампион ездач на мустанги“. Такъв беше и съпругът й Текс Джон Смит. По време на турнето на „Уестърн Родео“ красивата индианка и симпатичният ирландски каубой се бяха срещнали, ожениха се и имаха четирите деца, които сега седяха на пейките. (А Пери си спомняше много подобни родео спектакли — виждаше баща си да подскача в кръг от въртящо ласо, майка си със сребърни и тюркоазни гривни, дрънчащи по китките й, да язди с бясна скорост и да изпълнява различни номера. И всичко туй изпълняваше най-малкото дете с възторжено вълнение и караше тълпите в градчетата от Тексас до Орегон да „стават на крака и да ръкопляскат“.)

Докато Пери стана на пет години, двойката „Тексас и Фло“ продължиха да обикалят със своя номер Родео. Но този начин на живот не беше „бидон“ със сладолед. Пери разправи веднъж: „Шестимата пътувахме с един стар камион, спяхме в него, хранехме се понякога само с каша, шоколад и кондензирано мляко, захарта в него разслаби бъбреците ми. Затова винаги намокрях леглото си.“ Все пак това не беше нещастно съществуване особено за едно малко момче, което се гордее с родителите си, възхищава се от майсторството и куража им — положително по-щастлив живот от онзи, който настъпва по-късно. Защото поради заболяване Фло и Текс бяха принудени да се оттеглят от занаята си. Установиха се близо до Рино, Невада. Биеха се и Фло „обикна уискито“, а когато Пери стана на шест години, замина за Сан Франциско и взе децата със себе си. Стана точно тъй, както старият човек беше писал: „Оставих я да върви, казах й довиждане, докато вземаше колата и мъ устави (тува беше при Кризата). Моите деца ревяха с цяло гърло. Тя само ги кълнеше и казваше, че те ще избягат по-късно, за да дойдът да мъ видят“. И наистина през следващите три години Пери бяга няколко пъти, реши да намери баща си, защото бе вече загубил майка си, научил се беше „да я презира“. Алкохолът промени лицето, надебели фигурата на някогашната стройна и подвижна индианска девойка от племето чероки, „отрови душата й“, изостри езика й до най-долна степен, така притъпи самоуважението й, че тя просто не си правеше труда да пита за имената на пристанищните хамали, на трамвайните кондуктори и други подобни, които приемаха, каквото тя безплатно им предлагаше (само настояваше да пият най-напред с нея и да танцуват под звуците на един стар грамофон).

Следователно, както си припомняше Пери: „Винаги мислех за татко, надявах се, че ще дойде и ще ни отведе. Спомням си, сякаш е станало преди секунда, когато го видях пак. Стоеше в училищния двор. Но татко не поиска да ми помогне. Каза ми да бъда послушен, притисна ме до себе си и си отиде. Скоро след това майка ми ме настани в едно католическо сиропиталище, онова, където Черните вдовици бяха винаги против мен. Биеха ме. Защото си мокрех леглото. Това е една от причините да не понасям калугерки. И бог. И религия. Но по-късно открих, че има и по-лоши хора. Защото след два месеца ме изхвърлиха от сиропиталището и тя (майка му) ме настани на още по-лошо място. Приют за деца, оглавяван от Армията на спасението 15. И там ме мразеха, че си мокрех леглото и защото бях полуиндианец. Имаше една сестра, наричаше ме «мръсен негър» и казваше, че няма разлика между мръсни негри и индианци. А каква мръсница беше самата тя! Изчадие! Ето какво правеше. Напълваше една вана с леденостудена вода, слагаше ме вътре и ме държеше потопен, докато посинея. Почти се удавях. Но разбраха какво прави, кучката! Защото хванах пневмония и едва не пукнах. Докато бях много болен, татко се върна. Когато оздравях, той ме отведе.“