Каубой намери за татуираните скитници стая в къщата на свой чичо, зае се да подобри испанския език на Пери и споделяше с него и приятеля му облагите от връзката си с летовника. Заедно с германеца и на негова сметка те ядяха, пиеха и купуваха жени. Ото вероятно смяташе, че неговите песос са полезно похарчени, макар и само заради вицовете на Дик, които му харесваха. Всеки ден той вземаше под наем моторницата „Естрелита“, съоръжена за дълбоководен риболов, и четиримата приятели тръгваха да обикалят крайбрежието. Каубой управляваше лодката, Ото рисуваше и ловеше риба. Пери слагаше стръв на въдиците, мечтаеше, пееше и понякога ловеше риба. Дик не правеше нищо, само пъшкаше, оплакваше се от люлеенето, лежеше замаян и изтощен от слънцето като гущер на припек. Но Пери каза: „Това е то, окончателно! Така трябва да бъде!“ Но знаеше, че няма да продължи… че в действителност е обречено да спре тъкмо днес. Защото на другия ден Ото се връщаше в Германия, а Пери и Дик поемаха за Мексико Сити по настояване на Дик.
— Разбира се, бебчо — каза той, когато разискваха този въпрос. — Тук е хубаво и тъй нататък. Със слънцето зад гърба ти. Но мангизите се свършват, свършват… свършиха се. И след като продадем колата, какво ще ни остане?
Отговорът беше, че имаха много малко. По-голямата част от стоката, придобита в Канзас Сити чрез подписаните от Дик фалшиви чекове — камерата, копчетата за ръкавели, телевизорите, беше вече ликвидирана в Мексико Сити. Там продадоха на един полицай, с когото Дик се бе запознал, бинокъл и сиво портативно радио марка „Зенит“.
— Ето какво ще направим. Ще се върнем в Мекс, ще продадем колата и аз може би ще намеря работа в някой гараж. Тъй или иначе, там е по-интересно. По-големи възможности. Господи, положително мога още да използвам оная Инес.
Инес беше проститутка, която бе заговорила Дик на стълбите на Двореца на изкуствата в Мексико Сити. (Посещението там бе част от обиколката за разглеждане на града, предприета за удоволствие на Пери.) Тя беше осемнадесетгодишна и Дик й обеща да се ожени за нея. Но същото беше обещал и на Мария, петдесетгодишна вдовица на един „много известен банкер“. Бяха се срещнали в някакъв бар и на другата сутрин тя му плати сума, равна на седем долара.
— Какво ще кажеш? — Дик попита Пери. — Ще продадем таратайката, ще си намерим работа. Ще си пестим мангизите, и да видим какво ще стане.
Сякаш Пери не можеше да предвиди точно какво ще стане. Да предположим, че за стария шевролет вземат двеста-триста. Дик, ако Пери го познаваше, а той добре го познаваше, щеше веднага да ги пръсне по водка и жени.
Докато Пери пееше, Ото го скицира в бележника си. Приликата беше приемлива и художникът бе схванал един не много очебиен аспект в лицето на модела си — палавостта, веселата детска злоба, която загатваше за някакъв женски купидон, насочил отровни стрели. Пери беше гол до кръста. („Срамуваше се“ да си махне панталоните, „срамуваше се“ да носи бански гащета, защото го беше страх, че видът на осакатените му крака ще „отврати“ хората, и затова въпреки леководолазните си мечти и всичките приказки за подводно плуване той нито веднъж не се бе потопил в морето.) Ото нанесе няколко от татуировките, които красяха прекалено мускулестия му гръден кош, раменете и малките му женствени мазолести ръце.
Бележникът, който Ото подари на Пери при раздялата, съдържаше и няколко скици на Дик „голи студии“.
Ото затвори скицника. Пери остави китарата, а Каубой вдигна котва и запали мотора. Беше време да се прибират. Бяха десет мили навътре и водата почна да тъмнее.
Пери увещаваше Дик да полови риба.
— Може никога вече да не ни се удаде случай — каза той.
— Случай?
— Да хванем някоя голяма…
— Исусе, главата ми се цепи — каза Дик. — Болен съм. — Той често имаше силни като мигрена главоболия. Тогава главата му се „цепеше“. Смяташе, че са резултат от автомобилната катастрофа. — Моля ти се, бебчо. Хайде да бъдем много, много тихи.
Но само няколко минути по-късно Дик забрави болката си. Станал прав, той крещеше от възбуда. Ото и Каубой също викаха. Пери беше уловил „нещо едро“. Триметрова риба подскочи от водата, издигна се, изви се като дъга, гмурна се, потъна дълбоко, опъна въдицата, показа се, подскочи нагоре, падна и пак изскочи.
Мина повече от час, преди плувналите в пот рибари да я вмъкнат в лодката.
На пристанището в Акапулко има един старец с античен фотоапарат в дървена кутия и когато „Естрелита“ хвърли котва, Ото му нареди да направи шест снимки на Пери, застанал пред улова си. Технически работата на стареца беше лоша — снимките бяха кафяви и на черти. Но все пак бяха забележителни поради изражението на Пери, поради вида му на пълно задоволство, на блаженство, сякаш най-после, както в сънищата му, голямата жълта птица го беше отнесла в рая.
Читать дальше