Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Тези две открития, взети заедно, принудиха Дюи пак да разгледа възможността за „обикновен грабеж“ като подбуда. Положително този часовник не се е търкулнал случайно в обувката на Нанси. Легнала в тъмното, тя трябва да е чула шум, стъпки, може би гласове, които са я накарали да предположи, че в къщата има крадци, и сигурно, убедена в това, бързо е скрила часовника си, ценен подарък от баща й. Колкото до радиото — сиво, портативно, марка „Зенит“, нямаше съмнение, че то е изчезнало. Все пак Дюи не можеше да приеме теорията, че цялото семейство е било избито за една нищожна плячка — „няколко долара и едно радио“. Да приеме тази теория, значеше да се откаже от представата, която имаше за убиеца или по-скоро за убийците. Той и помощниците му вече бяха твърдо решили, че престъплението е извършено от двама души. Майсторското му замаскиране беше достатъчно доказателство, че поне единият от двамата е притежавал необикновено самообладание и лукавство, че той сигурно е човек прекалено хитър, за да извърши такова престъпление, без предварително добре да го обмисли. Освен това Дюи забеляза няколко подробности, които усилиха убеждението му, че един от убийците е жалил жертвите си и е чувствал, дори когато ги е унищожавал, някакво изопачено състрадание към тях. Защото как иначе можеше да се обясни кутията от дюшека?

Въпросът за тази кутия най-много измъчваше Дюи. Защо убийците са си направили труда да я преместят от единия край на помещението до другия? Очевидно намерението им е било да настанят по-удобно мистър Клътър, да му дадат възможност да легне върху нещо по-меко от студения циментов под и оттам да наблюдава приближаващия се нож. А при разучаването на направените снимки Дюи забеляза други подробности, които, изглежда, подкрепяха идеята му за убиец, който от време на време е бил подтикван от импулси на внимание и загриженост. „Или — той не можеше да намери точната дума — на някаква превзетост. Или мекушавост. Вземете например тези завивки на леглата. Какъв човек би направил нещо подобно — да върже две жени така, както бяха вързани Бони и момичето, и после да дръпне завивките, да ги покрие грижливо, сякаш им пожелава лека нощ и приятни сънища? А възглавницата под главата на Кениън? Отначало помислих, че са я сложили, за да стрелят по-удобно в главата му. Но сега си мисля, не, сложена е поради същата причина, както и мукавената кутия — да бъде жертвата настанена по-удобно.“

Макар предположения като тези да поглъщаха Дюи, те не го задоволяваха и не му даваха чувството, че „напредва“. Криминален случай рядко се разрешава с „теории, обосновани на фантазия“; той вярваше във фактите, „за които си се потил и за които можеш да се закълнеш“. Броят на фактите, които трябваше да се издирват, да се пресяват, и редът, заплануван да се сдобият с тях, обещаваше обилна пот, защото влечеше след себе си проследяването, „проверката“ на стотици хора, между тях всички предишни служители във фермата „Ривър Вали“, приятели и роднини, всички, с които мистър Клътър е имал търговски връзки малко или много. Това бе връщане в миналото с бързина на костенурка. Защото, както каза Дюи на своите помощници, „ние не трябва да спираме, докато не опознаем Клътърови по-добре, отколкото те сами са се познавали. Докато не видим връзката между това, което намерихме в неделя сутрин, и нещо, станало може би преди пет години. Брънката! Трябва да има такава! Непременно!“

Жената на Дю задряма, но се събуди, когато го усети, че става, чу го пак да отговаря на телефона, а от съседната стая, където спяха децата, чу детски плач. „Пол?“ Обикновено Пол не ги безпокоеше, не беше неспокойно дете — никога не хленчеше. Беше твърде зает да копае тунели в задния двор или да се тренира за „най-бързия бегач във Фини“. Но онази сутрин на закуска беше избухнал в плач. Нямаше нужда да го пита защо. Майка му знаеше, че макар и слабо да разбира причините за врявата наоколо, той се страхува от телефона, който не ги оставяше на мира, от непознатите на вратата, от уморените и тревожни очи на баща си. Тя отиде да го успокои. Брат му, три години по-голям, й помогна. „Пол — каза той, — успокой се сега и утре ще те науча да играеш покер.“

Дюи беше в кухнята. Мари го намери там — чакаше кафето да се свари. Снимките от убийството бяха пръснати върху кухненската маса пред него — мрачни петна по красивата мушама на цветя. (Веднъж й беше предложил да прегледа снимките. Тя отказа. Обясни, че „искам да помня Бони такава, каквато беше, също и другите“.) Дюи рече: