Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Може би момчетата ще трябва да отидат да постоят при мама. — Майка му, вдовица, живееше наблизо в къща, която тя смяташе за прекалено широка и тиха; там внуците бяха винаги добре дошли. — Само за няколко дни. Докато… ами… докато…

— Алвин, мислиш ли, че някога ще заживеем както по-рано? — попита мисис Дюи.

Обикновеният им живот беше такъв: и двамата работеха. Мисис Дюи беше секретарка. Домакинската работа деляха помежду си, редуваха се в кухнята пред печката и пред умивалника.

(„Когато Алвин беше шериф, зная, че някои негови приятели го закачаха. Казваха: «Внимание! Шериф Дюи идва. Храбрец! На колана си носи пистолет, но щом влезе вкъщи, смъква пистолета и нахлузва престилката!») По онова време те събираха пари да си построят къща на фермата, която Дюи бе купил в 1951 г. — двеста и четиридесет акра, на няколко мили северно от Гардън Сити. При хубаво време и особено когато денят беше горещ и житата високи и зрели, той обичаше да отива там с колата и да се отдава на влечението си — да стреля по гарги и тенекиени кутии или да си представя, че обикаля къщата, която се надяваше да има, градината, която имаше намерение да посади, да се разхожда под дървета, още не засадени. Беше съвсем сигурен, че един ден върху тези голи равнини ще се раззелени негов собствен оазис от дъбове и брястове: «Някой ден, с божията воля.» Вярата в бога и ритуалите, свързани с нея — всяка неделя на черква, благословия преди ядене, молитви преди лягане, — заемаха важно място в живота на семейство Дюи. «Не разбирам как може човек да седне на масата, без да помисли да благослови храната — каза веднъж мисис Дюи. — Понякога се връщам уморена от работа. Но на печката винаги има кафе», а в хладилника пържоли. Момчетата запалват печката и приготвяме пържолите, разговаряме, всеки разправя как е прекарал деня и когато вечерята е готова, зная, че има защо да сме щастливи и благодарни. Затова казвам: «Благодаря ти, господи.» Не защото трябва, а защото искам да го кажа…“

Сега мисис Дюи каза:

— Алвин, отговори ми, мислиш ли, че някога пак ще заживеем нормално?

Телефонът му попречи да отговори.

Старият шевролет напусна Канзас Сити на 21 ноември, събота вечер. Багажът беше натрупан върху бронята и вързан за покрива. Багажникът беше толкова натъпкан, че не можеше да се затвори. Вътре, на задната седалка, имаше два телевизора един върху друг. Двамата приятели — Дик, който караше колата, и Пери, седнал до него и стиснал старата китара „Гибсън“, най-любимото му притежание — бяха много притеснени. Другите вещи на Пери — мукавен куфар, сиво портативно радио, един галон 11билково питие (страхуваше се, че в Мексико може да няма предпочитаната от него марка), две големи кутии с книги, ръкописи, ценни спомени (а каква врява бе вдигнал Дик! Псува, рита кутиите, нарече ги „двеста кила свинска помия“), бяха също част от бъркотията в колата.

Около полунощ пресякоха границата на Оклахома. Пери, доволен, че е излязъл от Канзас, най-после се успокои. Сега, истина беше — те бяха на път… на път и никога нямаше да се върнат… Що се отнасяше до него, той заминаваше без съжаление, защото не оставяше нищо и никой нямаше да се чуди къде се е изпарил. Но същото не можеше да се каже и за Дик. Там бяха онези, който той твърдеше, че обича: трима сина, майка, баща, брат и близки, на които не беше посмял да съобщи плановете си, да им каже довиждане, макар че не очакваше да ги види вече… поне не на тоя свят.

Брачната церемония Клътър — Инглиш се състоя в събота: това заглавие, появило се на рубриката „Обществен живот“ във вестник „Телеграм“ в Гардън Сити на 23 ноември, изненада мнозина читатели. Оказа се, че Бевърли, втората дъщеря на мистър Клътър, се беше омъжила за мистър Вир Едуард Инглиш, младия студент по биология, за когото бе сгодена отдавна. Мис Клътър беше облечена в бяло и венчавката, издържана във всяко отношение („Солистка мисис Ленърд Коуън, на органа мисис Хоуърд Бланшард“), се „състоя в първата методистка черква“ — черквата, в която три дни по-рано младоженката официално бе оплакала родителите си, брат си и по-малката си сестра. Но според съобщението в „Телеграм“ „Вир и Бевърли са възнамерявали да се венчаят на Коледа. Поканите били напечатани и баща й бил ангажирал черквата за тази дата. Поради неочакваната трагедия и пристигането на много роднини от далечни места младата двойка реши да се венчае в събота“.

След сватбата роднините на Клътърови се разотидоха. В понеделник, когато последните от рода напуснаха Гардън Сити, „Телеграм“ публикува на първа страница писмо от мистър Хоуърд Фокс от Орегон, Илиной, брат на Бони Клътър. Писмото, след като изказваше благодарност на гражданството, че е разтворило „сърцата и домовете си“ за опечаленото семейство, се превръщаше в молба. „В този град (т.е. Гардън Сити) има много негодувание — пишеше мистър Фокс. — Чух неведнъж да се казва, че убиецът, когато бъде заловен, трябва да бъде обесен на най-близкото дърво. Нека не изпитваме такива чувства. Постъпката е направена и отнемането на още един живот няма да я промени. Нека да простим, както бог би желал да простим. Не е редно да таим злоба в сърцата си. Човекът, който е извършил това дело, ще открие, че е много трудно да живее със себе си. Ще намери душевно спокойствие само когато се обърне към бога за прошка. Нека да не му пречим, а да се молим той да намери това спокойствие.“