Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Беше три през нощта. Телефонът пак иззвъня. Не че часът имаше значение. Ал Дюи, все едно, беше буден. Будни бяха и Мари, и синовете му — деветгодишният Пол и дванадесетгодишният Алвин Адамс Дюи младши. А и кой би могъл да спи в къща — скромна, едноетажна, — където през цялата нощ звънеше телефонът? Като стана от леглото, Дюи обеща на жена си: „Този път ще окача слушалката.“ Но не смееше да го направи. Вярно е, че много от повикванията бяха от жадни за новини журналисти; от уж шегаджии или от теоретици („Ал? Слушай, драги, реших какво е станало. Това е убийство и самоубийство. Случайно знам , че Хърб беше загазил финансово. Доста беше позакъсал. И какво прави? Подписва тази голяма застраховка, застрелва Бони и децата и убива себе си с бомба. С ръчна граната, напълнена със сачми.“), от анонимни клеветници („Познавате ли Л.? Чужденците? Не работят. Канят гости… Сервират коктейли. Откъде са тия пари? Никак няма да се изненадам, ако тия хора са замесени в Клътъровата история.“) или от нервни жени, разтревожени от разпространяваните клюки и слухове. („Алвин, виж какво, познавам те от дете. И искам да ми кажеш направо дали е тъй. Обичах и уважавах мистър Клътър и отказвам да вярвам, че този човек, този християнин… отказвам да вярвам, че е тичал подир жени…“) Но повечето от хората, които телефонираха, бяха съзнателни граждани, желаещи да помогнат. („Не зная дали сте разпитвани Нансината приятелка Сю Кидуел. Говорих с момичето и тя ми каза нещо, което ми направи впечатление. Последния път, когато разговаряла с Нанси, Нанси й се оплакала, че мистър Клътър бил в много лошо настроение последните три седмици. Мислела, че е разтревожен от нещо, толкова разтревожен, че пропушил.“) Понякога звъняха и хора служебно заинтересовани — съдебни служители и шерифи от други краища на щата. („Това може да е от значение, може и да не е, но един барман тук казва, че дочул двама да разискват случая по такъв начин, че му се сторили много подозрителни.“) И докато ни един от тези разговори не беше допринесъл нищо освен извънредна работа за детективите, винаги съществуваше вероятността, че следващият разговор може да е от значение, и както каза Дюи „антрактът, след който завесата се спуща“.

Сега, като вдигна слушалката, Дюи чу веднага:

— Искам да направя признания.

Той попита:

— С кого говоря, моля?

Човекът повтори думите си и добави:

— Аз го направих. Аз убих всички.

— Да — отвърна Дюи, — сега ако може да ми кажете името си и адреса…

— А, не, не може — каза мъжът с пиянско възмущение. — Няма да ви кажа нищо, докато не получа наградата. Пратете наградата, тогава ще ви кажа кой съм. Това е последната ми дума.

Дюи се върна в леглото си.

— Не — каза той, — нищо съществено. Още един пияница.

— Какво иска?

— Иска да прави признания. При положение че най-напред му изпратим наградата.

(Един канзаски вестник, „Нюз“ на Хътчинсън, беше предложил хиляда долара за сведения, които ще доведат до разясняването на престъплението.)

— Алвин, пак ли палиш цигара? Наистина, не можеш ли поне да се помъчиш да заспиш?

Нервите му бяха твърде опънати, за да спи, дори и да можеше да накара телефона да млъкне — твърде раздразнен и разстроен. Нито една от неговите „дири“ не бе довела до никъде освен може би до задънена улица, към голи стени. Боби Руп? Детекторът за лъжа беше елиминирал Боби. И мистър Смит, който правеше възли, еднакви с онези, употребени от убиеца, също бе отпаднал като заподозрян. Той доказа, че през нощта на престъплението „бил в Оклахома“. Останаха бащата и синът Джонс, но те също бяха представили доказуемо алиби. „И така — да цитираме Харолд Наи, — всичко събрано дава едно хубаво кръгло число. Нула.“ Дори и претърсването на фермата за гроба на Нансината котка не бе довело до нищо.

Все пак имаше един-два положителни резултата. Първо, докато подреждаше дрехите на Нанси, мисис Елеин Селзър, нейната леля, намери златния й часовник натикан в една обувка. Второ, придружена от един детектив на КБР, мисис Хелм претърси всички стаи във фермата „Ривър Вали“, обиколи къщата с надежда, че може да забележи нещо не на място или че липсва. Тя дълго разглежда стаята на Кениън, обикаля я със свити устни, пипаше това-онова; старата му бейзболна ръкавица, калните му работни ботуши, самотните изоставени очила. През цялото време си мърмореше; „Тук нещо не е в ред. Чувствам го, но не знам какво е! — После изведнъж се сети. — Радиото! Къде е малкото радио на Кениън?“