Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Дик каза:

— Аз съм нормален. Сънувам само руси пиленца. И тъй като говорим за тях, чул ли си за кошмара на козата?

Това беше Дик. Винаги готов с някой мръсен виц, при всички случаи. Той разправи добре вица и Пери не можа да не се изсмее — както обикновено, — макар до известна степен да беше стеснителен.

За приятелството си с Нанси Клътър Сюзън Кидуел каза: „Бяхме като сестри. Така поне я чувствах — сякаш ми беше сестра. Първите няколко дни след убийството не можех да ходя на училище. Върнах се в клас след погребението. Боби Руп също. Известно време Боби и аз бяхме постоянно заедно. Той е мило момче, има добро сърце, но никога нищо ужасно не му се беше случвало. Като загубата например на някого, когото обича. И на всичко отгоре да бъде подложен на изследване с детектор за лъжа. Не искам да кажа, че беше обиден от това. Той разбираше, че полицията си изпълнява дълга. Аз съм преживяла два-три трудни момента, но Боби не е и затова за него беше удар, като разбра, че животът не е един дълъг баскетболен мач. Разхождахме се предимно с неговия стар форд. Нагоре-надолу по шосето. До летището и обратно. Или паркирахме в откритото кино, седяхме в колата, слушахме радио, поръчвахме си кока-кола. Радиото винаги свиреше; ние нямахме какво да си кажем. Само от време на време Боби казваше колко много обичал Нанси и никога няма да може да обикне друго момиче. Добре, но аз бях сигурна, че Нанси не би искала това, и му го казах! Спомням си… мисля, че беше понеделник, отидохме с колата към реката. Спряхме на моста. Оттам се вижда къщата — Клътъровата къща. И част от стопанството — овощната градина на мистър Клътър и пшеничените ниви, които се простират надалеч. В една от нивите гореше огън. Бяха запалили вещи от къщата. Където и да погледнеш, все имаше нещо, което да ти напомня. Мъже с мрежи и прътове ровеха двата бряга на реката, но не търсеха риба. Боби каза, че търсят оръжията. Ножът. Пушката.

Нанси обичаше реката. През летните вечери обикновено се качвахме на Нансиния кон — Бейб, — този сив стар шишко. Отивахме право към реката и веднага във водата. После Бейб газеше из плитчините, а ние свирехме на флейтите си и пеехме, докато се захлади. Непрекъснато се питам, какво ще стане с него? С Бейб. Една жена от Гардън Сити взе кучето на Кениън. Взе Теди. Но той избяга — върна се в Холкъм. Жената дойде и пак го прибра. Аз взех котарака на Нанси — Ивънрюд. Но Бейб? Сигурно ще го продадат. Колко неприятно би било това на Нанси. Би побесняла от яд!

Друг ден, деня преди погребението, Боби и аз седяхме край железопътната линия. Гледахме как минават влаковете. Наистина глупаво. Бяхме като овци, загубени във виелица. Внезапно Боби се сепна и каза: «Трябва да отидем да видим Нанси. Трябва да сме при нея.» Отидохме с колата в Гардън Сити — в погребалното бюро, там на главната улица. Мисля, че и малкият брат на Боби беше с нас. Да, сигурна съм, че беше. Спомням си, взехме го след училище. Той каза, че на другия ден няма да има училище, за да могат всички деца от Холкъм да отидат на погребението. Непрекъснато разправяше какво говорят децата. Каза, че те са убедени, че това е работа на «наемен убиец». Глупости! Само клюки и приказки! Всичко, което Нанси презираше. Пък и много не ме интересува кой го е направил. Това някак си е страничен въпрос. Моята приятелка я няма вече. Да се открие кой я уби, няма да я върне отново. Какво друго има значение? Не ни пуснаха. Искам да кажа, в погребалното бюро. Казаха, че на никого не се разрешава да види убитото семейство. Само на роднините. Но Боби настоя и накрая човекът от погребалното бюро каза — добре, влезте, но тихо. Той познаваше Боби и мисля, че му беше жал за него. Сега съжалявам, че влязохме.“

Четирите ковчега, заели малката, препълнена с цветя стая, щяха да бъдат затворени по време на опелото — съвсем обяснимо, защото въпреки грижите видът на жертвите беше потресаващ. Нанси беше облечена с червената си кадифена рокля, брат й със светла карирана риза. Бяха облекли родителите им с по-подходящи дрехи: мистър Клътър с тъмносин костюм от каша, жена му в тъмносиня рокля от жоржет. И това, което правеше гледката особено ужасна, бяха главите им, обвити в памук. Приличаха на пашкули, двойно по-големи от надути балони, а памукът, напръскан с някакво лъскаво вещество, блещукаше като изкуствен сняг върху коледно дърво.

Сюзън веднага се отдръпна. „Излязох вън и зачаках в колата — припомни тя. — На отсрещната страна на улицата един човек събираше сухи листа с гребло. Не махнах поглед от него. Защото не исках да мигна. Мислех си, че ако мигна, ще припадна. Затова гледах как човекът гребе листата и ги изгаря. Гледах, без да го виждам… виждах само роклята. Познавах я тъй добре… Аз й помогнах да избере плата. Моделът си измисли тя и сама си я уши. Спомням си колко й се радваше, когато я облече за пръв път. За една забава. Виждах само червеното кадифе на Нанси. И Нанси, облечена в нея. Да танцува…“