Анри Труайя - Ейглетиерови

— Жадна ли си? — попита Мадлен, за да наруши мълчанието.

Без да трепне с клепаните и почти без да мръдне устните си, Франсоаз въздъхна:

— Не.

— Докторът каза, че утре няма вече да те измъчва с тази система.

— Да.

— Много е добър този Мопел…

— Да.

— Искаш ли да ти донеса нещо от къщи?

Вместо да отговори, Франсоаз попита:

— Колко е часът?

— Три и десет.

— Кой ден сме?

— Сряда. Защо?

— Така, за нищо.

Настъпи дълга пауза. Легнала по гръб, с прободена ръка, с мътен поглед, Франсоаз дишаше спокойно. Изведнъж заговори, като се задъхваше:

— Сама ли дойде?

— Разбира се! — каза Мадлен.

— А другите?

— Другите ли?

— Да, Жан-Марк, Даниел, татко, мама…

— Ще дойдат по-късно, ако искаш.

— Не! В никакъв случай! Не искам никого да видя!… Никого!…

Червенина обля скулите й. Тя извърна глава към Мадлен, без да се надига от възглавницата, и очите й се напълниха със сълзи.

— Кога ще се върнеш в Тюке? — прошепна тя.

— Когато оздравееш.

— Отведи ме!

— Да, миличка.

— Каза да, но без да мислиш.

— Разбира се, че да…

— Отведи ме, отведи ме веднага, Маду…

— Трябва докторът да разреши.

— Повикай го тогава… Обясни му… Бързо! Бързо!… Ние двете с тебе там… Само ние двете…

Тя млъкна. Сълзи течаха по бузите й. Мадлен поиска да я целуне; тя се отдръпна настръхнала, с блуждаещ поглед:

— Не, остави ме, остави ме…

— Но…

— Остави ме, Маду… Не ме докосвай…

Мадлен се облегна на стола и внимателно, с особена загриженост се загледа в племенничката си: едно живо същество с одрана кожа, което вие от болка и при най-малкото докосване. Навярно никога не ще могат да узнаят защо се е опитала да се самоубие. А когато оздравее, тя още по-яростно ще пази тайната си. Да заминат в Тюке, само двете? Да, може би… Това бе най-доброто разрешение! Франсоаз изглеждаше успокоена — чертите на лицето й отпуснати, очите затворени, ръцете протегнати по дължината на тялото й. Мехурчетата продължаваха да подскачат в шишето със серум. Леко звънтене долиташе от вътрешността на клиниката, като шум в препълнен хотел. Невъзможността да пуши обтягаше нервите на Мадлен. Тя извади от чантата си една кутийка кашу 10 10 Хапчета с екстракт от кокосов орех. — Б.пр. , взе няколко хапчета, лапна ги и започна да ги смучи с гримаса.

— Не е хубаво, ей! — каза Франсоаз с тих глас, почти без да вдигне клепачите си. — Тук можеш да пушиш, знаеш ли…

— Не, не — каза Мадлен. — Ще издържа.

Настъпи пак дълго мълчание. Една санитарка влезе да провери шишето със серума, каза две любезни думи, усмихна се и се измъкна.

— Изглежда много мила — каза Мадлен.

— Да — прошепна Франсоаз. — Обаче не обичам дежурните през нощта… Искам ти да останеш при мене. Ще поставят едно легло до моето. Ще спиш тук… Нали така направи за Даниел, когато бе опериран, спомняш ли си…

Мадлен така силно се развълнува, че за миг се почувствува замаяна. После бързо се съвзе от изненадата, обзета от неочаквана енергия. Всичките й сили, разпръснати в отчаянието, сега се възвръщаха, за да се насочат към една точно определена цел.

— Ще се погрижа за всичко това още сега! — каза тя.

И тръгна към вратата, като забрави да стъпва на пръсти. В коридора се сблъска с доктор Мопел, който идваше да прегледа болната.

Карол накара Мадлен да седне на дивана, после се настани до нея. С ръце в полата си и навела се напред към нея, тя попита с израз на нетърпеливо, загрижено любопитство:

— И така, как я намирате?

— Много спокойна — отвърна Мадлен.

— Каза ли ви защо е направила това?

— Не. Впрочем засега аз не искам да узная.

— Имате право. Най-важното сега е да се оправи.

— И да не повтори!

— Разбира се! Ах, каква история! Бедната Франсоаз. Ще отида да я видя утре сутринта…

Мадлен запали цигара, сбръчка чело и каза:

— Моля ви, не правете това.

— Защо?

— Още е много слаба, много разстроена…

— Ще остана при нея само десет минути.

— Тя не иска да види никого.

— Как така не иска да види никого? Ами вас?

— Аз, аз съм друго нещо…

Лицето на Карол сякаш се сви. Погледът й между спуснатите клепачи стана мрачен. Тя заговори със злъчен тон:

— Не мога да разбера… Струва ми се все пак, че аз съм й много близка… толкова близка, колкото и вие, Мадлен… След всичко, което се случи, естествено е да я видя, да й засвидетелствувам моята загриженост, моята обич…

— В цялата тази история няма нищо естествено, вие добре знаете, Карол — каза Мадлен, като я гледаше проницателно.