Анри Труайя - Ейглетиерови

— Ало! Мадлен…

— Да! — каза тя. — Ти ли си, Жан-Марк? Добре ли си?

Настъпи мълчание. Сетне от дъното на бръмчащата бездна Жан-Марк започна да говори:

— Маду… Слушай! Току-що отнесоха Франсоаз в клиниката.

Ударът разтърси Мадлен. Тя почувствува, че ще последва нещо страшно, вцепени се и попита:

— В клиниката ли? Защо?

— Направи глупост!

— Каква глупост! Обясни ми!

— Погълнала е голямо количество гарденал 9 9 Приспивателно средство. — Б.пр. .

Макар че примря от уплаха, Мадлен не искаше да повярва на думите на Жан-Марк.

— Гарденал ли? — повтори тя, сякаш не бе разбрала. — И защо?

— Искала е да се самоубие, Маду.

— Ах, господи! — изстена тя.

— Доктор Мопел каза, че не може да я лекува вкъщи. Повика Бърза помощ. Сега тя е в клиниката в Ньойи. Там, нали разбираш, имат всичко, каквото трябва.

— Но нали не е в опасност?

— Напротив, Маду, положението е много сериозно. Мисля, че трябва да дойдеш.

При тия думи тя мина на другата крайност, помисли си, че е станало най-лошото. Лъжеха я. Франсоаз е мъртва. И ужасена, се почувствува съвсем смазана.

— Това ли е истината, Жан-Марк? — промълви тя със свито гърло.

— Кълна ти се, че да — отвърна той. — Но Мопел е все пак много загрижен.

— Добре! — каза тя. — Идвам.

Постави телефонната слушалка и поиска да се качи в стаята си, но краката й бяха подкосени. Едва дишайки, тя се отпусна в един фотьойл и с очи, препълнени със сълзи, се загледа в калните си ръце.

Макар че прозорецът на малката чакалня бе отворен, в помещението се чувствуваше особена болнична миризма. Седнала на един стол от никелирани тръби, Мадлен пушеше. Срещу нея, на подобен стол, седеше Карол, смълчана, със стиснати челюсти и слабо гримирано лице. Тя бе преметнала крак връз крак и опряла лакът на коляното си. Стискаше с ръка брадичката си и гледаше безчувствено към пода. Изящният й крак, обут в ниска бежова обувка от еленова кожа, се люлееше отпуснато напред-назад. Отдясно бе поставила чантата си от златиста крокодилска кожа, на чиято дръжка бе усукано шалчето й. Жан-Марк стоеше прав до вратата, облегнал гръб на стената, с ръце в джобовете. Лицето му бе небръснато и измъчено, очите му подути. Нито веднъж той не погледна мащехата си. И двамата имаха вид на хора, които чакат да бъдат повикани от следователя.

Мадлен загаси цигарата си в препълнения с угарки пепелник, поставен на ниска масичка, отрупана с измачкани списания, и отправи поглед към Даниел, който стоеше пред прозореца. Виждаше три четвърти от лицето му. Очевидно той още не съзнаваше какво точно се бе случило със сестра му. Поразен от нещастието, напразно се мъчеше да придаде на детското си лице някакъв мъжествен израз. От време на време долната му устна се отпускаше и той започваше дълбоко да въздиша. Мадлен погледна часовника си: четири и двадесет. Никога не бе карала така бързо колата си по пътя от Тюке до Париж. Бе дошла направо в клиниката. Тук бяха оперирали Даниел от апендицит преди седем години… Познато й бе всичко — малката градинка, тясната чакалня с тръбните мебели. Толкова много се безпокоеше тогава! Обаче за Даниел я бяха пуснали да влезе в стаята веднага след операцията, когато още не беше се пробудил от упойката. А сега защо такива мерки за Франсоаз? „Посещенията забранени до второ нареждане“. Четиридесет и пет минути, откакто е тук и чака сведения. На два пъти една санитарка се бе появила, за да успокои семейството: положението не се влошавало, лекарят реаниматор не напуска леглото на болната… Мадлен отвори чантата си, за да вземе друга цигара, и забеляза в страничното джобче писмото, което Франсоаз бе оставила за нея върху нощната си масичка. Жан-Марк й го предаде, като се извини, че го бе отворил: „Надявахме се да намерим някакви указания, нали разбираш… Трябваше да узнаем заради лекаря…“ Франсоаз не бе оставила писмо за никого другиго. Мадлен си приповтори съдържанието на бележката:

Прости ми, Маду, за мъката, която ще ти причиня с моята постъпка, но сега се убедих, че не съм създадена да живея. Всичко тук ме отблъсква. Трябва да изчезна. Това решение навярно е чудовищно: все пак бог ще бъде снизходителен към мене, уверена съм, задето извършвам този голям грях, като се отказвам от живота, който той ми е дал. Аз тръгвам към него, въпреки всичко, с надежда…

Според Карол и Даниел, които снощи бяха вечеряли с нея, Франсоаз отишла да си легне към девет и половина часа, като казала, че е малко уморена. Обаче не е изглеждала нито тъжна, нито загрижена. На сутринта Мерседес поискала да влезе в стаята, но вратата била заключена отвътре. И тъй като момичето не отговаряло, повикали портиера, който разбил бравата. Филип беше в Лондон и щеше да се върне след пет дни. А дотогава, мислеше си Мадлен, всичко ще се оправи, всичко с изключение отчаянието на Франсоаз. Как е могла тя, която бе толкова религиозна, да посегне на живота си? Отвращението от постъпката на Жан-Марк и Карол не можеше да бъде причина за такава лудост. Някакво друго чувство, много по-силно, я е подтикнало. Но какво? Любовно разочарование? Патрик? Преподавателят й по руски? Не, много малко време бе минало, откакто бяха говорили с нея за този човек: тогава Франсоаз изглеждаше леко увлечена и нищо повече…