Анри Труайя - Ейглетиерови

— Ах, колко се бавят! — въздъхна Мадлен. — Надявам се все пак, че днес ще ни пуснат да я видим!

— Съмнявам се — каза Жан-Марк. — Знаеш ли, че когато доктор Мопел дойде вкъщи, тя беше в безсъзнание. Той веднага повика свой колега, доктор Шорус, токсиколог реаниматор. Именно този доктор Шорус поиска да я пренесат тук. Оттогава тя е с кислороден апарат, бият й стрихнин с различни стимулатори за възвръщане на живота…

Даниел се извърна. Той беше пребледнял. Устните му трепереха. Мадлен си помисли, не ще започне да крещи, но малкият не каза нищо, само наведе очи.

— Доктор Мопел бе така всеотдаен! — заговори Карол с ясен глас. — За нещастие трябваше да си отиде. Сега доктор Шорус се грижи за Франсоаз. Впрочем и той е много добър! Млад, енергичен…

Разярена от спокойния светски тон на Карол, Мадлен извади от чантата си цигара и я бутна в устата си. Жан-Марк й поднесе огън със запалката си. Тя се наведе над пламъка, дръпна, погълна лютивия дим и се вгледа настойчиво в племенника си отблизо, очи в очи. В дъното на тъмносините му зеници прочете колко много е съкрушен, разтревожен и страшно измъчен. Не беше на себе си. Дори сестра му да не е мислила за него, когато се е самоубивала, той се чувствуваше виновен.

Жан-Марк се изправи и постави запалката в джоба си. Карол не бе мръднала. Мадлен помисли за тайните връзки на тази двойка. Как може човек да допусне, че между двамата има нещо? Карол бе вече малко поувехнала, клепачите й бяха отпуснати, кожата на врата й бе леко набръчкана, устата й — порочна и опитна, докато Жан-Марк бе толкова свеж със своята млада кожа. „Нежен хлапак, нервен и разглезен, но с толкова чувствителна душа и до него тази егоистична, аморална и кокетна жена, която го води за носа. Сега той не смее да мръдне. Срам го е от моя поглед, пълен с укор. Или не, съвсем не го е грижа. Само е развълнуван от това, което се е случило със сестра му. Но всичко ще мине. Младите бързо забравят. Раните им лесно заздравяват“. Тя се облегна на стола. Тишината в тази бледозелена чакалня действуваше притъпяващо като упойка, вкарвана капка по капка в тялото. Четиримата, макар и загрижени за един живот, все пак нищо не можеха да си кажат. Страшна конспирация на прикриващи се от тактичност лъжци! В тази фалшива обстановка страданието се понасяше по-мъчно, отколкото в откровена среда. Нито една истина не трябваше да се разкрива само заради Даниел. Мадлен почувствува, че се задушава, и хвана шията си… Стъпки по коридора. Четирите глави едновременно се обърнаха към стъклената врата. Прозорецът бе матиран до половината. Една бяла касинка се появи и изчезна.

— Струва ми се, че наистина са ни забравили — каза Жан-Марк.

— Може би трябва да отидеш и да видиш — каза Карол.

— Няма да ме пуснат да вляза.

Изведнъж Мадлен си каза, че щом като санитарката толкова отдавна не е идвала, навярно положението на Франсоаз се е влошило. Обзе я ужас, който заглуши другите й мисли. Тя започна безмълвно да се моли на бледозелените стени, на кръглия светъл таван, на металическата дръжка на вратата, която не мърдаше, сякаш бе споена завинаги в това хоризонтално положение. „Не, нали не? Това е невъзможно, това никога няма да се случи! Несправедливо е! Не на Франсоаз, не на нея!…“ Даниел извади кърпа от джоба си и се изсекна. Беше хремав, чудно, по това време! Карол отвори чантата, провери нещо, затвори я и я остави. Кракът й, обут в обувка от еленова кожа, започна пак да се люлее. Откъм кухнята се разнесе миризма на топло ядене. По това време? Наистина в болниците рано поднасят вечерята. Освен това след осем часа не допускат посетители. Да си отидат, без да я видят. А, не!… Жан-Марк стана, погледна през стъклото на вратата и каза:

— Доктор Шорус.

Сърцето на Мадлен се сви. В чакалнята влезе мъж на около тридесет години, в бяла престилка, с кукленско лице, с руси коси, подстригани алаброс, и с очила, които, закачени на верижка, висяха на гърдите му. Вцепенена от страх, тя стана. И Карол се надигна от стола. Даниел и Жан-Марк се приближиха. Доктор Шорус уморено се усмихна.

— И така — каза той — тя вече реагира добре. Вярвам, че ще се оправи.

Мускулите на Мадлен се отпуснаха. Животът в нея се възвръщаше както у Франсоаз. Ах, този живот, напрегнат, топъл, скъпоценен, неоценим. И отпаднала от щастие, тя прошепна:

— Наистина ли е спасена, докторе?

— Предполагам. Ще бъда по-категоричен утре…

— Можем ли да я видим?

— Не преди да минат четиридесет и осем часа.

— Ами ако е по-добре?