Анри Труайя - Ейглетиерови

— За нас тя е по-добре, но не и за вас.

След тия думи докторът се обърна към Карол. Очевидно в неговите очи тя бе единствената важна персона в семейството. А и тя се държеше така, че потвърждаваше мнението му — майчинско изражение, измъчено, изтерзано и обнадеждено едновременно. „Каква комедия“ — помисли си гневно Мадлен.

— Сега — подзе доктор Шорус — най-важното е, мадам, да се изолира дъщеря ви от външния свят. А дори и по-късно, когато застанете над леглото й, аз ви моля да се отнасяте с нея много предпазливо. Внимателно. Дълго време ще трябва да не й говорите за неща, които биха й напомняли за нейната отчаяна постъпка, не трябва да се дразни, помъчете се да й промените атмосферата, средата и да насочите вниманието й към нещо ново… Някои болни запазват упорито идеята си за самоубийство… Лошо разбрани, попаднали в лоша среда, те опитват отново…

— Господи! Колко е страшно! — изохка Карол. — Наистина ли така мислите…

— Не, аз се надявам, че нейният случай ще мине много добре, обаче мой дълг е да ви предупредя.

— Трябва ли да я надзираваме?

— Това е силно казано. Постарайте се просто тя да не се почувствува изоставена, пренебрегната и не оставяйте отровни лекарства на открито…

Докато той говореше, Карол притискаше малка кърпичка към носа си и мигаше често. Жан-Марк, който се бе посъвзел, попита:

— Какво й правите сега, докторе?

— Все още същото: интравенозна система с глюкозов серум с витамини и стимулатори.

— И наистина ли е по-добре? — попита Даниел загрижено.

— Ама разбира се!

— Ах! Благодаря, благодаря ви, докторе! — въздъхна Карол. — Ние сме много благодарни на вас и на доктор Мопел!

„Да, опасността е преминала — помисли си Мадлен. — Сега е добре. Няма какво повече да умуваме, трябва да разчитаме на това подобрение, да бъдем спокойни и убедени в душите си… Аз бях уверена, че ще бъде спасена. Не можех и да допусна друг край!…“

Когато доктор Шорус се оттегли, Даниел каза:

— Ох! Как бях пламнал!

Той гледаше около себе си със спортсменско задоволство. Мадлен разчорли косата му и го целуна.

— Всички бяхме на огън!

Карол започна да вее лицето си с шалчето, като се усмихваше.

— Какво безобразие, че ни забраняват да я видим! — подзе Даниел. — Всъщност татко ще се върне, когато ще можем да влизаме при нея!

— Да — каза Карол. — Надявам се, че дотогава ще можем да си я приберем вкъщи. Ако баща ти научи какво е направила!

— Не искаш ли да узнае?

— О, не! — каза Карол.

Мадлен отправи остър поглед към нея. Жан-Марк извърна глава. И двамата бяха потънали до гуша в калта.

— Защо? — попита Даниел.

— Слушай! — каза Карол. — Помисли малко! Баща ти и без това има много грижи! Няма да може да разбере, ще се разсърди на Франсоаз, а чу ли какво каза докторът! Не трябва никак да я тревожим. Ще измислим нещо: че… че се е отровила с консерви, че е получила чернодробна криза, че се налага да бъде известно време на легло… Нали така ще бъде по-добре, Мадлен?

Мадлен каза с усилие:

— Да.

— Добре! Добре — изръмжа Даниел. — А на мама, и на нея ли нищо няма да кажем?

— Не виждам защо трябва да се разгласява тази история — каза Карол. — Ти какво, недоволен ли си?

— Съвсем не.

— Е, добре! Тогава? Защо са тия гримаси?

Карол се засмя и погали бузата му с опакото на ръката си. Станала съучастница въпреки волята си, Мадлен разгневена започна да търси цигара в чантата си, но пакетчето й бе празно. Тя го смачка и хвърли на масата.

— Искаш ли една американска — попита Жан-Марк.

— Не — отвърна тя, — не ги обичам.

— Защо дойде? — прошепна Франсоаз.

— Исках да те видя, мила — каза Мадлен, като седна до леглото й. — Намирах се в Париж и…

— Лъжеш.

— Не.

— Наистина лъжеш.

Франсоаз говореше с далечен, глух глас. Погледът й, отправен към Мадлен, не можеше да се съсредоточи, отминаваше я, сякаш гледаше нещо отвъд стените. По бледото й лице се четеше пълно безразличие. Иглата на системата, забита във вената на лявата й ръка, бе закрепена с лейкопласт. От шишето, поставено на стойка, серумът слизаше капка по капка по тънката тръбичка. От време на време лъскави мехурчета се издигаха от прозрачната течност в шишето. Мадлен разгледа малката, гола, чиста и безлична болнична стая, боядисана в синьо, и пак отправи очи към племенничката си, скована сякаш в този сложен апарат, и сърцето й се сви от съчувствие. Карол и Жан-Марк лесно бяха се съгласили, че ще бъде по-добре тя да отиде сама на това първо посещение при Франсоаз; ще ги повика след това, ако момичето прояви желание да ги види. Четиридесет и осем часа от трагедията! Франсоаз бе спасена, но нейното сдържано, почти студено изражение на лицето свидетелствуваше за тежката рана, навярно засегнала дълбоко тялото и душата й. Сега тя не знаеше нито кого мрази, нито кого обича. Изглеждаше недоволна, че леля й е дошла. За нея и Мадлен бе от света на другите, от този свят, който бе пожелала да напусне и в който сега я принуждаваха да се върне.