Анри Труайя - Ейглетиерови

Вечеряха тримата — той, Франсоаз и Даниел — под злобния поглед на Мерседес. Облечен в костюма от тъмносин плат, малко тънък за сезона, с бяла риза и черна връзка, той още чувствуваше по страните си острието на бръснача и ядеше разсеяно. Беше го обзела някаква нервност, която не можеше да си обясни. Изведнъж вратата се отвори; Карол влезе бавно. Жан-Марк бе поразен от това видение, очертано от черен копринен плат с грациозни плисета, от яркия пламък на три бижута, от блясъка на тъмната коса с необикновени чупки и от закръглената и нежна белота на голите рамене и ръце. Видението застана неподвижно, сияйно и ефирно, сякаш пронизано от лъчи, и Даниел извика:

— Колко си хубава!

— Не съм виждала тази твоя рокля! — каза Франсоаз.

— Как не! — отвърна Карол. — Имам я още от миналата година; сега Одет само я пооправи, за да я поднови.

Тя се завъртя на токовете си и парфюмът й се разнесе из стаята. Франсоаз — ах, колко безцветна изглеждаше тя до наконтената си мащеха! — започна да сипе комплименти. Жан-Марк пък беше раздвоен между възторга и гнева. В синия костюм той ще изглежда смешен до тази жена в официален тоалет. Както винаги, тя мислеше само за себе си! Друга някоя би се облякла по-скромно, за да не притеснява мъжа, който я придружава. Но тя, застинала в своя егоизъм като разглезено дете, дори и не помисля, че някой може би страда заради нейната суетност и жажда да парадира. Или пък това й е съвсем ясно — тя не е идиотка! — но не иска и да знае. Той не можа да се въздържи и изръмжа:

— Ще ме вземат за шофьора ти!

— Колко си глупав! — отвърна тя през смях. — Та ти си много добре така. Във всеки случай по-добре е човек да не бъде прекалено докаран. А освен това на жените е дадено правото да блестят, не съм ли права? Но ако ще се чувствуваш толкова неудобно, аз бих сменила тоалета си!

— Ах, не! Как може! — каза Франсоаз. — Ще бъде много жалко!

— Не слушай Жан-Марк, той е напълно смахнат! — намеси се Даниел. — Ако толкова му е неудобно, ще те придружа аз, ей така, както съм с висока яка!

Жан-Марк шумно стана от масата, обърна се към Карол и каза:

— Можем да тръгнем, когато пожелаеш. Да повикам ли такси?

— Предпочитам да отидем с нашата кола — отвърна тя.

И като отвори малката си чантичка, извезана с перли, тя му подаде ключа. Този жест моментално го накара да се примири с ролята си.

Огромната зала на театър „Шанз-Елизе“ плуваше в трептяща светлина. По всички балкони публиката мърдаше и бръмчеше по местата си, като очакваше момента, когато ще трябва да замлъкне и да се скове. Въпреки опасенията си, Жан-Марк забеляза, че Карол не беше прекалено докарана за този случай. Пред оркестъра, на първи балкон и в ложите имаше само бижута, черни сака, папийонки, голи рамене и блясък. Повечето от физиономиите носеха белезите на старостта и умората. Жените обаче имаха царствен вид, важен и загрижен. В погледите на мъжете се четеше студено безразличие. Познатите се поздравяваха. Младежта навярно се бе уединила на евтините места там горе, в облаците. Жан-Марк се чувствуваше като петно до блестящата Карол. За свое успокоение той откри над петнадесетина души, които не бяха във вечерно облекло. Една млада жена, седнала вляво от него, на следващия ред, облечена в много семпла бледожълта рокля, бе отправила към сцената чуден профил. В момента, когато я наблюдаваше, Карол му прошепна на ухото:

— Вляво от тебе има една много хубава девойка! Забеляза ли я?

— Да — каза той. — Не е лоша!

Оглушителен шум като лавина удави думите му. Все по-силно кънтяха аплодисментите към един дребен мъж, който се появи сам на огромната сцена. Плешив и сух като бобено зърно, с увиснали краища на жакета си, той се поклони няколко пъти пред залата, седна пред пианото, потърка една о друга белите си ръце, наведе глава и зачака сред тази хилядна, шумна и недисциплинирана тълпа по някакво чудо да се възцари тишина. Изведнъж всички престанаха да дишат и пръстите на Владимир Виленщайн с дяволска лекота захвърчаха по клавишите. Свиреше „Италиански концерт“ от Бах. Всеки тон вълнуваше сърцето на Жан-Марк, сякаш бе отправен напрано към него. Възторгът му бе толкова голям, че той не можеше да определи на какво се дължи голямото удоволствие, което изпитваше — на прекрасното изпълнение на пиесата ли или на физическото вълнение, което бушуваше в него и идваше от дълбините на душата му. Той плъзна поглед към Карол и забеляза, че и тя е пленена. А всъщност не бе страстна любителка на музиката. Навярно се преструваше, че е възхитена, за да не се отличава от другите! Разярен от тази мисъл, той забеляза, че е пропуснал няколко пасажа. Непосредствената близост на Карол му пречеше да се съсредоточи. Долавяше дишането й, лекото й мърдане… И все пак финалът, изпълнен виртуозно, го завладя напълно. Тя започна да ръкопляска заедно с него и възторгът, който прочете в очите й, го накара да се усъмни в предишната си мисъл.