Анри Труайя - Ейглетиерови

Когато Владимир Виленщайн започна Сонатата в си бемол минор от Шопен, в залата все още се шумеше. Но само след един миг публиката бе завладяна напълно от майстора. От алегрото до скерцото ентусиазмът стана още по-голям; „Траурният марш“, хиляди пъти слушан, разкри в изпълнението на пианиста една нова скръб; никога Жан-Марк не бе чувствувал така ясно съпоставката между студения, звучен и математически точен пристъп на смъртта, от една страна, и, от друга, стенанията на хората, които се мъчат да отблъснат тази смърт. Изведнъж след това, във финала, двете ръце на виртуоза се развихриха, засвистя вятър, който като стихиен огън отнесе духовете. При последния акорд публиката падна от висините, където се бе издигнала, и настъпи гробна тишина. После избухнаха аплодисменти. Жан-Марк, съкрушен, удряше една в друга пламналите си длани и викаше: „Браво!“ Повикан двадесет пъти, Владимир Виленщайн благодареше с дълбоки поклони. И най-после хората, изморени от ръкопляскането, се надигнаха от местата си като сомнамбули. Антракт. Карол се наведе към Жан-Марк и каза:

— Страшно е! Аз не бих могла да издържа до края на концерта!

— Какво има? Уморена ли си? — попита той.

— Не уморена, а преситена… Наситена от музиката… Много е хубаво!… Но като стигна донякъде, всичко се обърква в главата ми…

— Не вярваш ли, че след антракта?…

— Не, Жан-Марк, аз добре се познавам. Прости ми, трябва да си отида!

Той я загледа една секунда, онемял от разочарование и от злоба. После, превъзмогнал гнева си, каза:

— Добре, да тръгваме!

— Но няма нужда и ти да идваш с мене! Много добре мога да се прибера сама!

— Дума да не става!

Тя му благодари с усмивка. Той си помисли с отчаяние, че във втората част на концерта Владимир Виленщайн ще изпълни трите пиеси на Равел „Гаспар на нощта“. Карол бе вече сред разприказвалата се тълпа, която нахлуваше във фоайето. Той я последва, навел глава от съжаление.

В колата тя се оживи, сякаш отърсила се от задължението си да изглежда сериозна.

— Страшно съм гладна!

Той я погледна учудено.

— Но да! — продължи тя. — Та аз не съм вечеряла! Да идем ли да хапнем нещо в „Раул“? Прекрасен бар, на две крачки оттук, на улица „Марбьоф“.

Така значи! Накара го да зареже концерта, за да „отидат да хапнат нещо“ в „един прекрасен бар“. Той рязко подкара колата.

В един съвсем тесен локал, тапициран с червен плюш, десетина посетители, седнали около малки масички, разговаряха тихо и ядяха апетитни ястия. Карол си поръча печено сирене, специалитет на заведението — и настоя Жан-Марк да си поръча същото. Забравила ли беше, че той стана от масата в осем и половина? Започваше пак със своите истории! Мислеща само за себе си, тя считаше за естествено антуражът й да се приспособява винаги към нейните прищевки.

— Не съм толкова гладен, че да изям цяла порция — каза той и си поръча уиски с лед.

Тя му каза, че няма представа какво изпуска, а той се въздържа да й възрази, че е загубила много повече, като напусна концерта преди края. И все пак, когато видя препълнената чиния с голямо парче препечен хляб и върху него бухналото разтопено сирене със загорели корички, което лъхаше апетитно, устата му се изпълниха със слюнки. Карол му подаде едно парче с вилицата си. Той го захапа с края на зъбите си, хареса го и победен вече, направи знак на келнера да му донесе същото.

— Бях уверена, че ще се предадеш! — каза тя със смях.

И скоро, като ядеше срещу нея на тази толкова малка и ниска масичка, с лакти към тялото и с наведени рамене, Жан-Марк почувствува за пръв път някакво вътрешно облекчение. Лошото му настроение се изпаряваше, без сам да разбере точно защо. Може би защото имаше вкус към хубавите неща и затова не можеше дълго време да стои намръщен пред една толкова елегантна жена. Грижливо подбраното съчетание на роклята и бижутата с очите и маниерите й изпъкваше в този малък кадър по-добре, отколкото в театъра. Тук цялото му внимание бе съсредоточено само в Карол. За три седмици парижки живот загарът от зимното спортуване беше станал така нежен, че придаваше на кожата й особен златист оттенък. Бледата светлина на лампите омекотяваше скулестото й лице и правеше очите й по-дълбоки. Тя започна да обяснява на Жан-Марк защо не може да изслуша докрай един концерт и това, което казваше, не бе глупаво.

— Същото става и когато разглеждам някой музей — продължи тя. — Отначало се увличам, поглъщам всичко с чувство; но постепенно започвам да усещам, че повече не мога да издържам; отегчителни ми стават и формите, и цветовете и тръгвам към изхода.