Анри Труайя - Ейглетиерови

— Какво му пишеш? — попита тя.

— Нищо особено: „Аз разбрах всичко. Благодаря“. И ще се подпиша.

Заедно с речника Франсоаз беше купила в книжарницата и една пощенска картичка с изглед от Онфльор. Тя преписа текста с особено старание и адресира картичката до Института за източни езици със забележката: „С молба да се предаде на адресата“. Щом като залепи марката и пусна картичката в една пощенска кутия, тя сякаш се върна на земята и запита непринудено:

— А сега накъде ще вървим?

Те обиколиха стария град, разгледаха музея „Буден“ и Музея на народното творчество, върнаха се на площада, заобиколен с тесни и високи къщи, покрити с плочки не само по покривите, но и по фасадите, обядваха в едно малко ресторантче близо до Комендантството. Рибата бе прекрасна, но така бавно им сервираха, че дори Патрик прояви нервност:

— Ако искаме да видим Лисьо преди мръкване, трябва вече да сме на път…

В Лисьо пристигнаха към четири часа следобед.

Вечерта, когато се прибраха вкъщи, Мадлен се чувствуваше отегчена от това туристическо препускане, но Патрик и Франсоаз сияеха: те бяха видели точно това, което трябваше да видят, бяха използували добре деня.

Нито той, нито тя бяха гладни. След студената вечеря Мадлен седна с младите пред камината, запали огън с дърва, постави на грамофона плочата с „Реквием“ на Моцарт и взе на колене ръкоделието си. Да слуша музика и да бродира с цветни конци — това бе най-приятното й занимание през зимните вечери. И Франсоаз сякаш се отдаде на това удоволствие, заслушана в пленяващата музика на оркестъра и хора. Обаче след пет минути Патрик прояви признаци на умора. Клепачите му трептяха неудържимо. В края на „Реквиема“ той каза:

— Малко съм изморен. Ако ми позволите, ще отида да си легна и ще почета.

Не след дълго и Франсоаз се прибра. Мадлен ги чу как трополят, всеки в стаята си, над главата й. После всичко в къщата затихна. Дъждът се стичаше по тъмните прозорци. От време на време вятърът разпръскваше пламъка в огнището. На бродерията едно цветче сякаш бе откъснато, обаче вдясно всичко бе завършено.

Мадлен се обърна към автомата, нави го, като че ли изпълняваше човешки дълг, за да му възвърне живота поне веднъж в деня. После го загледа как надига лулата си, клатейки рязко глава. С кръглите си очи, с изкривената си перука и с тоя блажен вид той й благодареше.

Жан-Марк вдигна очи от своя учебник, отпечатан на циклостил, и долови стъпките на Карол по коридора. Тя почука, влезе и каза с тон на суетна жена:

— Вбесена съм! Филип току-що ме повика по телефона от Брюксел, за да ми съобщи, че работата го задържа и не ще се прибере едва утре по обед. Имаме два билета за рецитала на Владимир Виленщайн за тази вечер. Очаквах като празник това излизане. Искаш ли да ме придружиш?

Изненадан от въпроса й, той се подвоуми за секунда: беше се зарекъл да учи до два часа след полунощ, за да смае Дидие Копелен на следващите практически занятия. Но изкушението за концерта беше по-силно. Владимир Виленщайн гостуваше толкова рядко във Франция! Никой не можеше да изпълнява като него големите романтици. В програмата му сега бе включена Соната в си бемол минор от Шопен, която той свиреше с най-голям успех.

— Ще дойда с удоволствие — каза Жан-Марк. — Но предполагам, че това е галаконцерт. Нямам смокинг!

— Ще облечеш тъмносиния си костюм.

— Уверена ли си, че така може?

— Но разбира се! Какво значение има?

Оптимизъм бликаше от цялото й същество.

— За девет часа е — продължи тя. — Ще наредя да сервират вечерята в седем и половина за вас тримата, а до това време аз ще се приготвя. Ах, колко съм щастлива!

Тя изчезна и остави Жан-Марк съвсем озадачен: той имаше голямо желание да чуе Владимир Виленщайн, но би предпочел да отиде на този концерт с някой приятел. В Шамони Карол го дразнеше с пренебрежението си към спорта. Тя почти не слагаше ските и прекарваше цялото си време на слънце, за да почернее, изтегнала се в шезлонг на някоя от крайните спирки на лифта; нейните клин-панталони в крещящи цветове и пуловерите й последна дума на модата бяха съвсем неподходящи сред тази сурова и красива природа. С усилие той се върна към учебника си и започна да подчертава с червен молив пасажите, които считаше за най-важни. Но погледът му сновеше из страницата, без нито една правна мисъл да се запечата в ума му. „На двадесет години и без смокинг!… Ще трябва да говоря с баща си!…“ Той извади портфейла си и преброи какво му е останало от месечните джобни пари: сто и двадесет франка, и то сега, на 20 число от месеца. Чудесно! Ако през следващите дни не направи някакви непредвидени разходи, ще може да си купи една връзка в края на месеца. Пред тази възможност малко се позасрами, като си помисли за Дидие Копелен, който винаги бе скромно облечен. Може ли да си голям ум и непрекъснато да се занимаваш с ръба на панталона, с дължината на сакото, с цвета на шалчето? Каква е тази смесица у него — на суетност и сериозност, на меланхолия и жизнерадост! Той се отвращаваше от себе си, оплакваше се, би желал да е Дидие или Виленщайн! Погледна часовника си — четири и десет! — и разбра, че до вечерта не ще бъде способен на работи. Още от шест часа започна да се облича.