Анри Труайя - Ейглетиерови

— Ти си като мама! Непременно ли искаш да имам вид на манекен!

— Но не, Франсоаз, просто считам, че всяка жена трябва колкото се може повече да подчертава физическите си качества.

— А самата ти не се гримираш, не се докарваш!…

— Аз съм съвсем друго! Не съм вече млада!

— Но и преди не си го правила!

— Грешка е било.

— Всеки случай Патрик ме харесва така. Той се отвращава от гримираните момичета!

Разговорът се водеше пред Патрик, който побърза да подкрепи Франсоаз. Смешно момче! В продължение на една седмица той нито веднъж не бе възразил на своята годеница; нито веднъж не бе казал неочаквано някаква дума — безсмислена, блестяща или шокираща. На Бъдни вечер, след литургията в полунощ, на която бяха присъствували и тримата, не можа да изпие и половин чаша шампанско, защото главата го заболявала от вино — казваше той. Дори едва се докосна до ястията от омари и други морски деликатеси. Бавността, с която дъвчеше, бе учудваща. Мадлен, която ядеше бързо и с апетит, се измъчваше, като го гледаше как човърка яденето в чинията си, как мечтае след всеки залък и как безкрайно дъвче едно и също парченце. За да им създаде развлечения, Мадлен ги поразходи с колата си из околностите: Корниш Норманд, моста на Танкарвил, Онфльор, замъците, църквите… Те обикаляха от селище в селище, от паметник на паметник с прилежно старание. Патрик си бе купил „Синия пътеводител“ и четеше обясненията на висок глас. Възхищенията му никога не биваха спонтанни, а винаги свързани с коментарите на пътеводителя. И тъй като имаше силна памет, на другия ден той можеше да повтори почти дума по дума това, което бе научил днес. Имаше моменти, когато Мадлен си казваше, че това момче е неспособно да се разчувствува и че неговата цел в живота е не да се бори, да се радва, да твори и да живее, а да се учи навсякъде и по всяко време, като че ли за него времето за удоволствия е загубено време. Тя се запита какво би могла да предприеме утре с младите: да отидат до пристанището на Хавър или пък да се спуснат чак до Барфльор… Изведнъж пожела това, от което се бе страхувала досега: да чуе мъжки стъпки по коридора, една врата да се отвори и през стената шепот и щастливи въздишки. Тя бе влюбена в живота, в младостта… Но не, къщата спеше. Патрик и Франсоаз нямаха влечение един към друг. В тази къща само тя бе влюбена. Влюбена в живота, в младостта… Бедната глупачка, легнала нашироко в своето легло Луи XVI. Тя остана така дебнеща, нащрек в продължение на дълги минути, може би час. И накрая, когато си мислеше, че е напълно разсънена, заспа така тежко, сякаш потъна с камък на шия.

Бе девет часът сутринта, когато отвори очи. Никога не бе ставала толкова късно. Надникна бързо през прозореца и видя в градината Франсоаз и Патрик да се разхождат бавно, хванати ръка за ръка. Измита, сресана, облечена набързо с панталон и пуловер, тя слезе при тях и извика:

— Надявам се, че не сте ме чакали, за да закусите!

Да! Те я чакаха, в това време дори бяха ходили на църква, Франсоаз помогна на леля си да сложи масата. Купички, пълни с мляко с кафе, бял и ръжен хляб, буца масло и — в чест на гостите — гърне с желе от френско грозде, домашно производство, а плодовете — набрани от градината. Седнала на дървената скамейка срещу младите, Мадлен очакваше да ги види здравата огладнели. Но Франсоаз и сега, както и друг път, нямаше добър апетит. Патрик едва докосваше буцата масло, сякаш се страхуваше да не повреди някаква художествена творба, и с ножа си мажеше по филията хляб тънък, прозрачен пласт.

— Не обичате ли масло? — попита Мадлен.

— Да, да — отвърна той.

— Ами тогава намажете си както трябва!

— О, не, това ми е достатъчно, уверявам ви.

— Да не би да сте на диета все пак?

— Съвсем не!

— Ами нали няма да пренебрегнете желето ми от френско грозде!

Той взе само една лъжичка, размаза го на филията си и отхапа разсеяно. Половин минута по-късно още не бе глътнал хапката си. Силно раздразнена, Мадлен се питаше дали този човек поне усеща това, което яде толкова бавно. Преглътнал най-сетне залъка хляб, той отпи една глътка от млякото с кафе и не каза нито дума. Всъщност не бе похвалил Мадлен за онова ястие от раци на Бъдни вечер, нито пък за лимоновата й торта завчера, нито за уредбата на къщата, нито за мебелите. Може би поразен от някакво чудновато проклятие, той живее в един свят, лишен от цветове, аромати и вкус? Личността му сякаш се стремеше да отнеме всичко индивидуално от другите. Франсоаз под негово влияние навярно бе станала по-въздържана.