Анри Труайя - Ейглетиерови

Когато Патрик си изтриваше устата със салфетката, Мадлен си спомни, че го е виждала с лула в ръка на снимката, която племенницата й бе показала.

— Мисля, че пушите лула! — каза тя.

— Отказах се преди повече от една година.

— Патрик има желязна воля — отбеляза Франсоаз.

Мадлен поклати хитро глава в знак на възхищение, запали цигара и попита:

— Неприятно ли ви е, че пуша пред вас?

— Напротив — отвърна той. — Ако съблазните не са пред човека, той не би имал никакви заслуги, като се въздържа.

Франсоаз му стисна ръката върху масата. Те си размениха светкавични погледи като бойскаути.

— Не е само това, мили деца! — каза Мадлен. — Какво ще правим днес?

— Трябва да отидем в Лисьо, за да разгледаме катедралата, която Франсоаз и аз не сме виждали — отвърна Патрик.

— Ще бъде прелестно! — каза Франсоаз.

Тя едва се доизказа и дъждът зачука по прозорците.

— Жалко! — извика тя. — При такъв дъжд нямам желание да излизам.

— Може би скоро ще спре! — каза Мадлен и започна да разтребва масата.

На вратата се почука. Влезе раздавачът, закрил чантата си с мушама. Той остави няколко каталога за Мадлен и две пощенски картички за Франсоаз. Едната бе от Шамони, изписана с едрия почерк на Карол. Франсоаз зачете на висок глас:

„Приказно време, великолепен сняг, но много народ по пистите. Съжаляваме, че не си при нас. Целуваме те, а също и Мадлен“.

В единия край на картичката бяха нахвърлени подписите: татко, Жан-Марк, Даниел, Карол… Франсоаз взе другата картичка, наведе глава над нея, смръщи вежди и изведнъж се оживи.

— Я гледай! — каза тя със странен, малко разтреперан глас: — Знаете ли кой ми пише? Александър Козлов, моят преподавател в Института за източни езици!

— Ти ли си му дала адреса тук? — попита Мадлен.

— Не. Адресирана е за Париж, а портиерката я е препратила тук. Колко чуден човек! Картичката е написана на руски. Не съм още толкова подготвена, че да преведа написаното без речник. А съм оставила моя в Париж. Жалко!…

Тя въртеше замечтано картичката в ръцете си. Мадлен поиска да заговори за проектираното излизане с колата, но Франсоаз я изпревари:

— Разбирам тук-там по някоя дума, но не мога да схвана смисъла. Като че ли са стихове. Няма да се изненадам, ако са от Пушкин… Вярваш ли да намерим руско-френски речник в Довил?

— През летния сезон може би. Но сега, съмнявам се: три четвърти от книжарниците са затворени.

— Ами в Трувил?

— По-вероятно в Онфльор.

— Да вървим!

— Ами да! — каза Патрик. — Нали се чудехме къде да идем. Ето ни обекта. После, ако имаме време, ще отидем до Лисьо.

Мадлен прие програмата. Внезапното развеселяване на Франсоаз я заинтригува. След като бе отказала да се разхожда в дъжда, сега девойката бързаше да тръгнат.

Десет минути по-късно Мадлен беше вече зад волана. Вдясно до нея седеше Франсоаз, а зад гърба й Патрик. Без успех преровиха всички книжарници в Трувил. После се насочиха към Онфльор. Франсоаз беше много неспокойна.

— Необяснимо е просто, че в наше време във Франция трябва да се тича от град в град, за да се намери един руско-френски речник. Руският език е вече много разпространен…

— Но навярно не и в Калвадос! — каза Мадлен с лека иронична усмивка.

— Подиграваш се, Маду! Но и ти трябва да учиш руски. И каквато те знам, ще се увлечеш!

В Онфльор, в една книжарница на улица „Репюблик“, Франсоаз най-сетне откри толкова търсения речник. И веднага предложи да влязат в някое бистро, докато си разчете писмото. Тя съвсем не си даваше сметка, че това занимание няма да бъде така забавно за другите, както за нея. Те нахлуха в кафе-ресторанта срещу църквата „Сент Катрин“. Предвидила всичко, Франсоаз носеше в чантата си хартия и стило. Докато тя се мъчеше над превода, Патрик разлистваше „Синия пътеводител“, а Мадлен пушеше, загледана тъжно в дъжда, който се сипеше върху голямата дървена църква.

Най-после Франсоаз вдигна глава.

— Готово!

И зачете прочувствено:

— Нали е хубаво? — добави тя. — Не е от Пушкин, както предполагах, а от Лермонтов. Козлов е отбелязал автора в края. Ще се помъча да му отговоря на руски! О, разбира се, нещо съвсем просто!

Тя изписа чудновати думи върху своя лист, провери правописа им в речника, зачерква някои от тях, добави други и накрая се спря на един съвсем кратък израз. Мадлен се учуди на значението, което племенницата й отдаваше на това писмо и на отговора си: младите момичета са загадъчни…